Сила вкара пениса му в себе си и той автоматично се втвърди. Вътре в нея Джеф изпита чувството, че се докосва до нещо древно, първично, че е открил приемащия ин за своя даряващ живот ян, създали заедно тези безкрайни възпроизвеждащи се кръгове…
Джеф отвори очи и пред погледа му лицето на момичето отново промени формата си. Превърна се в лицето на Гретхен. Чукаше Гретхен. Чукаше собствената си дъщеря, на която бе дарил живот и която въпреки това никога не бе съществувала.
Той се отдръпна от нея, внезапно отвратен.
— Оооох! — изпъшка разочаровано момичето и взе в ръка омекналия му пенис. — Хайде, слънчице, хайде ела тук!
Вълните в главата му вече не го успокояваха, а удряха по чувствата му със страшна сила. Кръгове, колела… в този универсален кръговрат нямаше място за него, никой от моделите не пасваше на изроденото му съществуване вън от границите на времето.
Момичето разтвори кървавочервените си устни и се наведе над пениса му. Джеф отблъсна лицето й към пулсиращата стена и се опита да изхвърли от съзнанието си всичко, което бе видял в него.
— Имате ли нещо против и ние да се присъединим? — обади се Шарла, застанала гола в рамката на вратата.
Зад нея се виждаше слабоват младеж с дълга сплъстена коса и с надупчено лице. Сила се намръщи несигурно по посока на новодошлите, но после се успокои и пусна чаршафа, с който бе прикрила гърдите си.
— Що пък не — покани ги тя. — Явно синтетиката не понася много добре на вашето приятелче.
— Синтетика ли? — възкликна удивено младежът зад Шарла. — Да не би да имаш ЛСД?
Сила кимна и се присегна за чантичката, която бе взела със себе си тук.
— И к’во, ще ни дадеш ли две? — поиска си младежът и се обърна към Шарла: — Чукала ли си се някога, друсана със синтетика? Велико е!
Сега вече всички лежаха на леглото до него: Шарла галеше косите на Сила, по-точно на Гретхен, а може би Линда ги галеше? После непознатият младеж се превърна в Мартин Бейли, а от дупката, която собственоръчно бе пробил на главата си с пистолет, шуртеше кръв и мокреше чаршафите, а после и голите тела на жената и дъщерята на Джеф. Всички бяха мъртви. Всички освен него, а той не можеше да се присъедини към тях без значение колко пъти опитваше. Той беше колелото, той беше кръгът.
Шарла нетърпеливо потропваше с крак, докато чакаха в салона за първа класа на международното летище в Сан Франциско. Лицето й бе мъртвешки бледо точно според модата и правата черна коса още по-силно го подчертаваше. Веждите й бяха изрусени почти напълно, а червилото върху устните лесно можеше да се сбърка с тебеширена линия. После идваше откачената рокля — евтина имитация на кожа от зебра — и белите чорапи, които също даваха своя принос към постигане на желания ефект — пълна липса на цветове.
— Колко още трябва да чакаме? — попита остро тя.
Джеф хвърли поглед към часовника си.
— Всеки момент ще ни извикат.
— И след колко ще сме там?
— Полетът трае четири часа и половина — въздъхна той. — Вече говорихме за това.
— Така и не ми стана ясно защо го правим. Мислех си, че проклетите тропици са ти писнали. Във всеки случай точно това твърдеше, когато си тръгвахме от Бразилия. Какво те прихвана изведнъж да ходим на Хаваите?
— Искам спокойствие, искам слънце и не искам никой да се мотае наоколо, ей така, просто за разнообразие. Трябва ми време да помисля. И за това вече говорихме.
Шарла го изгледа подигравателно.
— Да бе, ти си мислиш, че си преживял всичко, което може да се опита, нали?
Той я изгледа невярващо.
— Какво искаш да кажеш?
— Защо иначе ще дрънкаш дивотии, че вече си живял веднъж, че имало прераждания и други глупости от сорта.
Джеф се опита да се намести в седалката си и я улови здраво за китката.
— Къде си чула всичко това. Аз никога…
— Я да ме пускаш — отскубна ръката си от неговата Шарла. — Божичко, само защото дрогата му дошла малко в повече и не могъл да го вдигне пред някакво момиченце, му избиват чивиите, иска да избяга от всичко и ме дърпа като…