— Джеф! — извика тя след него. — Не можеш да ме оставиш тук! Не и сега! Не и след всичко, което се случи!
„Защо не?“ — помисли си той и дори отвори уста да й го каже, но после размисли и просто продължи да върви.
10.
Джеф дояде яйцата с бекон точно по изгрев, изми чиниите и накисна тигана. Обикновено след закуска сядаше да изпие чаша кафе пред стълбите на бялата островърха къща, но тази сутрин закъсняваше, а и го чакаше доста работа.
Той навлече якето си върху памучната фланела и излезе. Макар да беше третата седмица на май, хладният въздух все още пощипваше, а само преди две вечери бе паднала последната слана за тази година. Джеф кимна в знак на уважение към камарата камъни, под която бе погребан старият Смит, и се запъти по посока на една от новоразораните ниви. Смит също обработвал земята сам, след като я получил през 1880 от местните власти. Разказаха на Джеф, че старецът се разболял след някакъв нещастен случай и не успели да открият тялото му в продължение на седмици. Хората, които купили извадената след смъртта му на търг земя, така и не посели нищо. Дори не поддържали мястото; не и след като открили малкото състояние от златни монети, скрито в печката. Старият Смит, изглежда, имал някои тайни, които пазил ревниво до смъртта си.
Джеф разбута с ботуш няколко буци от нивата, в която днес възнамеряваше да засади първата царевица за тази година. Щеше да е от сорта „Шугър енд голд“. Вулканичната калифорнийска почва си я биваше, беше богата на минерали. Джеф не изпитваше нищо друго освен презрение към семейството, изоставило земята да буренясва преди толкова години. Взели златото на Силвестър Смит и зарязали чифлика на произвола на съдбата, а самите те хукнали да гонят радостите на живота. Земя като тази искаше грижи, а храната, която щеше да даде в замяна, бе много по-ценна от всякакво злато. Това беше договорът, сделката, сключена между хората и земята преди десет хиляди години в Месопотамия. Джеф бе убеден, че да зарежеш плодородна земя, е все едно да прекъснеш древна и почти свещена връзка.
Той мина покрай мястото, на което скоро щяха да покарат аспержите. Възнамеряваше да ги отглежда поне още две години, а днешният ден бе определил за първото от двете подхранвания на почвата около тях през годината. Студовете, продължили до късна пролет, явно не ги притесняваха и според Джеф от тях стъблата им щяха да станат още по-хрупкави. Той коленичи край рекичката, минаваща през чифлика му, и поднесе две шепи ледена планинска вода към устата си. Докато пиеше, двойка пъстърви се стрелна наблизо. Обеща си, че ако успее да засади царевицата и да натори аспержите преди здрачаване, ще вземе въдицата и ще дойде да налови вечеря.
Слънцето продължаваше да се катери нагоре и лъчите му вече озаряваха върховете на боровете и прегърбения силует на планината Хогбак на югоизток. Джеф тръгна нагоре по криволичещото корито на рекичката, като на всеки пет-шест метра се спираше да разчисти клоните, които пречеха на водата да влиза в тръбите и да напоява засаденото от него.
Беше купил земята преди девет години, малко след онова почти гибелно отлитане за Хонолулу. Не бе виждал Шарла, откакто я остави просната на тревата край пистата. В интерес на истината хората, които бе виждал от онзи ден насам, лесно можеха да се изброят на пръсти.
Съседът, който живееше най-близо до него, и то през цялата година, бе в имението Търтъл Понд, а петте километра до него можеха да се изминат по черен коларски път, водещ в източна посока. До чифлика на Джеф се стигаше единствено по друг черен път, който обаче пороите често размиваха. Дъждовете, снеговете и калта от ноември до януари правеха брода през река Марбъл напълно непроходим, така че той бе свикнал солидно да се запасява за зимата.
През останалата част от времето също не гореше от желание за общуване. Веднъж седмично слизаше до близкото градче Монтгомъри Крийк, за да пазарува от магазина или да напълни резервоара на пикапа си в малката бензиностанция на „Шел“. Беше спрял с алкохола веднъж завинаги, но ако реколтата излезеше добра, можеше да отпразнува събитието с вечеря и бира във „Форкид Хорн“ или „Хилкрест Лодж“. Притежателите на „Форкид Хорн“ — семейство Мазини — бяха приятни хора, а съпругата Елинор управляваше един от клоновете на общинската библиотека, помещаващ се в голямата им градска къща. Джеф понякога разговаряше с някого от съпрузите за едно-друго. Синът им Джо бе с няколко години по-млад от него и любознателността му за света извън техния град не познаваше граници. Никой от семейството обаче не обичаше да си пъха носа в чуждите работи и те така и не попитаха Джеф какво го е накарало да заживее така самотно. Джо му бе помогнал да си сглоби късовълнов приемник и сега радиото бе единствената му връзка с цивилизацията, без да се броят откъслечните контакти със семейство Мазини.