Той се изкашля и прогони спомените. Може би все пак идеята да нацепи дървата днес не бе толкова лоша. Физическият труд щеше да му се отрази по-добре, отколкото спомените, кръжащи в тихата, самотна стая. И бездруго зимата едва сега започваше и му предстояха дълги дни и вечери насаме със спомените си…
Стори му се, че чува бръмчене на двигател, и наостри уши. Не, нямаше начин. Никой не бе чак такъв глупак, че да поеме по пътя към ранчото му преди пролетта, не и ако Джеф не изпрати призив за помощ по късовълновото радио. Но ето го пак. За бога, наистина се чуваше усилващо се бръмчене, и то като че ли се насочваше насам.
Той навлече шубата си, сложи топла вълнена шапка и излезе навън. Да не би пък със семейство Мазини нещо да не е наред? Може би някой се бе разболял или пострадал, не бе изключено и да се е подпалило нещо.
Когато видя как оплесканият с кал ландроувър трудно взема левия завой, за да се провре през отворената порта, в съзнанието му проблесна някакъв спомен. После зърна правата руса коса на шофьора и всичко му стана ясно.
— Здрасти — каза Памела Филипс и постави обутия си в ботуш крак върху вибриращото стъпало на джипа си. — Страшна алея си имаш.
— По принцип не я използвам често.
— Не съм изненадана — отвърна тя и скочи в снега. — Изглежда, някой нещастник се е натъкнал на пехотна мина по тези места, макар и преди доста време.
— Разправят, че името му е Хектор, Джордж Хектор. По време на сухия режим бил превърнал пикала си в подвижна спиртоварна и постоянно го местел напред-назад, за да не го хванат. Една вечер обаче казанът се взривил.
— Ами Хектор? И той ли хвръкнал във въздуха.
— Не, на него нищо му нямало. Просто трябвало да си измайстори нов казан, но този път предпочел по-уседнал начин на производство. Поне така разправят.
— Иди после и ставай изобретател, а? — Тя напълни гърдите си със студен, но чист планински въздух и го издиша, без да сваля поглед от Джеф. — Е, как я караш?
— Не се оплаквам, а ти?
— Откакто се видяхме за последен път, почти не съм вдигала глава от работа. Кога беше това… Божичко, преди три години и половина. — Памела енергично разтърка ръце. — Нямаш ли някое местенце, в което каниш премръзналите дами?
— О, извинявай, влизай, разбира се, тъкмо направих кафе. Просто ме хвана неподготвен.
Тя го последва в стаята, съблече якето си и се настани до печката, докато Джеф се зае да й налива кафе. Той разклати бутилката с ром и повдигна въпросително вежди, но Памела одобри идеята. Джеф наля малко в кафето и й подаде чашата, а гостенката му побърза да отпие и да направи одобрителна гримаса.
— Как ме откри? — попита Джеф и придърпа един стол срещу нея.
— Спомних си, че ми говори за ранчото си край Рединг, а адвокатът ми се свърза с твоя брокер в Сан Франциско, който стесни още малко предполагаемото местонахождение. Когато пристигнах по тези места обаче, доста се полутах, преди да попадна на човек, склонен да ми каже накъде точно да тръгна.
— Местните хора изпитват дълбоко уважение към правото на личен живот.
— Разбрах.
— Не са много онези, които ще се зарадват на неканени гости в земята си. Особено пък ако са непознати.
— Но аз не съм непозната за теб.
— Въпросът е спорен — отвърна Джеф. — Поне в тази фаза го оставихме при последната ни среща в Лос Анджелис.
Тя въздъхна и несъзнателно поглади яката от овча кожа на изтърканото дънково яке, свито в скута й.
— Колкото и общи неща да имахме помежду си, все пак идвахме от различни посоки. И в крайна сметка се оказа, че не се разделихме съвсем приятелски.
— Да, може и така да се каже. А можеш също и да споменеш, че просто се заинати и не искаше да обсъдим разумно натрапчивите ти идеи, да…
— Хей! — прекъсна го ядосано тя и припряно остави чашата си до късовълновия приемник. — Не прави задачата ми още по-трудна, отколкото е всъщност. Пропътувах хиляда километра само за да те видя, така че можеш поне да ме изслушаш.
— Добре, слушам те.
— Виж сега, знам, че си изненадан да ме видиш по тези места, но само се опитай да си представиш колко изненадана бях аз, когато ти изникна в кабинета ми. Беше гледал „Звездно небе“; разполагал си с време да поразсъждаваш коя съм и бе стигнал до очевидните изводи. Знаел си, че аз сигурно също съм възвръщенец, но аз си нямах и понятие, че може да съществува и друг като мен. Мислех си, че съм открила единствено възможното обяснение за онова, което се случва с мен… и със света. Вярвах, че вървя в правилна посока. И все още не съм убедена, че не е така. Може и да съм се лъгала, но това вече май е без значение.