И точно там е цялата работа. Аз просто не мога да знам. Най-сетне узрях достатъчно, за да приема неспособността си да проумея или да променя положението си.
— Но това не означава, че си спрял да си задаваш въпроси — забеляза Памела. Лицето й почти докосваше неговото.
— Разбира се, че не. Продължавам да си ги задавам. При това постоянно. Но вече не търся отговорите непрестанно, или поне от доста време не съм го правил. Дилемата ни, колкото и необикновена да е тя, не се различава съществено от проблемите, с които се сблъсква всеки, живял на този свят. Тук сме, но не знаем защо. Можем да философстваме колкото си искаме, да търсим пътя към тайната по хиляди различни начини и пак да си останем на изходна позиция.
Ние получихме безценен подарък, Памела — дариха ни с живот, със знание и с възможности, непознати за никого досега. Защо просто не се примирим и не приемем този подарък такъв, какъвто е, с всичките му предимства и недостатъци?
— Някой, мисля Платон, бе казал: „Неразбраният живот не си струва да се живее.“
— Вярно. Но постоянното човъркане и ровичкане из живота според мен води след себе си лудост, ако не и саморазрушение.
Тя изгледа следите от обувките им, които единствени нарушаваха снежното покривало.
— Или просто провал — каза тихо Памела.
— Ти не си се провалила. Опита се да обединиш света и междувременно създаде прекрасни творения на изкуството. Усилието, съзиданието са неща, които имат свое собствено битие и значение.
— Да, може би, но ще траят, докато не умра. До следващия риплей. После всичко ще изчезне.
Джеф поклати глава и я прегърна по-силно.
— Ще изчезне само материалният израз на създаденото от теб. Борбата, усилията, вложени в твоя труд… Точно в тях са въплътени истинските достойнства, които ще бъдат съхранени и ще продължат да съществуват заедно с теб.
Очите на Памела се напълниха със сълзи.
— Преживяхме толкова поражения, толкова болка; децата…
— Във всеки живот има поражения. На мен ми бяха необходими много, много години, за да се науча да се справям с тях, и пак не съм сигурен, че някога ще успея. Но това още не означава, че трябва да се оттеглим от света и да спрем да се стремим да извлечем най-доброто от себе си. Поне това си дължим и заслужаваме наградата, полагаща се за подобни усилия.
Джеф целуна мокрите й от сълзи бузи, а после устните му нежно докоснаха нейните. На запад двойка соколи се рееха над Дяволския каньон.
— Летяла ли си някога сама из небето? — попита той.
— Със самолет ли? Не, никога не съм опитвала.
Джеф свали ръце около кръста й и я притегли към себе си.
— Ще летим — прошепна той в меката й коса. — Заедно ще летим.
След Ревълстоук влакът се втурна покрай огромни мрачни глетчери и започна изкачването в Скалистите планини. Гъсти гори от червен кедър и канадска ела покриваха околните хълмове. Иззад един завой пред погледа им внезапно изникна полянка, обрасла с пирен, заклещена между два ледника. Обагрените в розово и виолетово цветчета потрепваха и се превиваха под напора на лекия пролетен ветрец и ефимерната им красота сякаш мълчаливо порицаваше безчувствените ледени полета, заклещили ги от всички страни.
Джеф си помисли, че тези цветя излъчват някаква еротика. Тя лъхаше както от крехките им, изкривени от вятъра стъбълца, докосващи яловия глетчер, така и от щедрата им окраска, напомняща женски устни или…
Той се усмихна на седналата до него Памела, сложи ръка на голото й коляно и позволи на пръстите си да се плъзнат под ръба на полата нагоре по бедрото. Бузите й порозовяха и тя бързо огледа останалите пътници в купето, но установи, че вниманието им е приковано от бързо сменящия се пейзаж отвън.
Ръката на Джеф продължи да се придвижва нагоре и докосна коприната. Памела си пое дълбоко дъх и леко изви гръб. Джеф бавно отдръпна ръка и връхчетата на пръстите му отново погалиха бедрото, но този път в обратна посока.