Той погали котката. Това, разбира се, бе старият Шах, намазал нечии колелета, докато Джеф бе в колежа. Трябваше да каже на техните да не му позволяват да излиза от къщата. Животното закрачи с него по коридора и през остъклената веранда към кухнята. Майка му вече бе там, зачетена в „Орландо Сентинел“ с чаша кафе до себе си.
— О, чудо на чудесата — възкликна тя и повдигна удивено вежди. — Какво е изкарало нощните птици на дневна светлина?
— Не можах да спя, мамо, освен това днес ме чака сума ти работа.
Искаше му се да я попита кой ден и коя година е, но не смееше.
— И каква е тази важна работа, която те вдига на зазоряване? Интересно какво е успяло там, където аз години наред неизменно се провалях? Или може би трябва да попитам „коя“ е успяла, а?
— Може би. Ще ми дадеш ли малко вестник? И първата страница стига, ако си свършила с нея, разбира се.
— Вземи го целия, миличък, аз и без това вече възнамерявам да закуся. Искаш ли препечени филийки или предпочиташ яйца и кренвирши?
Джеф отвори уста да каже, че не иска нищо, и чак тогава усети колко гладен е всъщност.
— Малко яйца и кренвирши ще ми дойдат добре. А мога ли да получа и порция овесени ядки?
Майка му го изгледа с престорено възмущение.
— Я ми кажи кога си закусвал без овесени ядки в тази кухня, а? Нали знаеш, че без тях няма да пораснеш.
Джеф се усмихна на старата шега на майка си и тя се залови с приготвянето на закуската. Той пък насочи цялото си внимание към вестника.
Водещите заглавия бяха посветени на сблъсквания на полицията с протестиращи за граждански права цветнокожи в Савана и на наближаващото пълно слънчево затъмнение в североизточните щати. Средата на юли 1963. Ето защо бе в Орландо — караше лятната си ваканция. Но, за бога, трябваше да се е събудил с цели три месеца по-рано! Памела сигурно не бе на себе си от тревога и си блъскаше главата защо не се е обадил досега.
Джеф изгълта набързо закуската въпреки увещанията на майка си да яде по-бавно. Часовникът в кухнята показваше малко след седем, което означаваше, че баща му и сестра му скоро също щяха да станат. Не му се искаше семейният съвет да обсъжда онова, което знаеше, че трябва да направи.
— Мамо…
— Ммдааа — отвърна разсеяно майка му, заета с приготвянето на закуската за събудилите се по-късно.
— Виж какво, трябва за няколко дни да ида до едно място извън Орландо.
— Какво? Къде ще ходиш? Да не би на гости на Мартин във Флорида?
— Не, не е при Мартин, то е малко по̀ на север.
Тя го изгледа подозрително.
— Чакай сега, какво значи „малко по на север“? Да не би да се връщаш в Атланта толкова скоро?
— Не, налага се да отида до Кънектикът, но не ми се иска да го обсъждам с татко. Освен това ми трябват малко пари. Ще ти ги върна скоро, обещавам.
— И какво по-точно се намира в Кънектикът? Или може би правилният въпрос е, кой се намира в Кънектикът? Да не би да е някое момиче от колежа?
— Да — излъга той. — От „Емъри“ е. Семейството й живее в Уестпорт. Поканиха ме да им погостувам за около седмица.
— И кое е това момиче? Не помня да си споменавал, че познаваш някого в Кънектикът. Мислех си, че все още излизаш с онова сладко девойче от Тенеси — Джуди.
— Вече не — отвърна Джеф. — Разделихме се малко преди края на годината.
Изражението на майка му стана загрижено.
— Не си и споменал дори. Затова ли цяло лято не се храниш както трябва?
— Не, мамо, нищо ми няма. Просто се разделихме, това е всичко, така че не се тревожи. Това момиче от Уестпорт обаче наистина ми харесва и искам да я видя. Ще можеш ли да ми помогнеш?
— А тя какво, няма ли да се връща на училище през септември? Не можеш ли да изтраеш дотогава?
— Не, наистина искам да я видя още сега. Освен това никога не съм бил в Ню Ингланд. Тя спомена, че можем дори да се разходим до Бостън. Заедно с родителите й, разбира се — побърза да добави Джеф, защото си спомни в коя година се намира и че все пак говори с майка си.
— Ох, не знам, не знам…
— Хайде, мамо, това наистина означава много за мен. Важно е.
Тя поклати припряно глава.
— На твоята възраст всичко е важно, всичко трябва да стане на минутата. Ами баща ти, който толкова отдавна се е приготвил да ходите на риба в събота и неделя. Знаеш го колко е…
— Знам, но ще отидем, като се върна. Виж, мамо, аз трябва да пътувам за Кънектикът и ще го направя. Казах ти само за да знаеш къде съм и ще ти бъда много благодарен, ако ми заемеш малко пари. Ако ли пък не…