– Какви улики? – попита веднага Садърн.
– Не мога да навлизам в подробности – отвърна Декър.
Шейн се изправи на омекналите си крака.
– Убил е баща ми?
– Поне според бележката – каза Джеймисън.
– Сигурни ли сте, че той я е написал?
– Няколко души разпознаха почерка му.
– Мамка му! – Шейн се обърна, погледна Каролайн и попита тихо: – Тя… тя знае ли?
Декър поклати глава.
– Не знае. – Замълча, погледна преценяващо Шейн и продължи: – Разбира се, след смъртта на баща си ставаш много богат. – После се обърна към леглото, където спеше Каролайн, и добави: – Тя също става много богата.
– Ако баща ми изобщо ми е оставил нещо – отговори Шейн.
– Не си ли виждал завещанието му?
– Не съм имал причина да го правя.
– Не се ли интересуваш от парите му? – попита Декър. – С тях ще можеш да си живееш като шейх.
– Никога не съм искал да живея като шейх – отвърна той, след което отиде до леглото, наведе се, целуна Каролайн по челото и излезе.
Садърн го проследи с тъжен поглед.
– Познавам го от бебе – каза тя. – И него, и Джо. Тримата с Каролайн израснаха пред очите ми.
– Разбрахме, че са били много близки – отбеляза Декър.
– Направо неразделни. Но това беше преди Хю и Стюарт да станат такива големи конкуренти. Децата бяха просто… Деца. Джо и Шейн пазеха Каролайн, все едно ѝ бяха братя.
– А истинският ѝ брат? – попита Джеймисън.
– Той беше мълчалив и свит. Чувстваше се неловко в присъствието на близките си, особено на баща си. Каролайн, Джо и Шейн правеха куп бели, но не и той.
– Имах предвид това, което се е случило по-късно – каза Джеймисън.
Садърн присви устни.
– Каролайн и майка ѝ го подкрепяха, и то категорично. Но Хю се държеше много жестоко с него.
– Същото ни каза и Кели.
– Искаше синът му да прилича на него – силен, агресивен, безцеремонен, а момчето определено не беше такова.
– Може би Хю е гледал на Джо и Шейн като на свои синове? – предположи Джеймисън.
– Много проницателно… Да, в известен смисъл. Не пропускаше нито един техен мач. Хю-младши беше барабанист в училищния оркестър. Свиреше отлично на почти всеки музикален инструмент, за който се сетите. Но баща му не го оценяваше, не. Хю ръкопляскаше само когато Джо и Шейн отбелязваха тъчдаун.
– А по-късно?
– Хю и Стюарт вече се бяха хванали за гушите. Каролайн постъпи в колеж, за да научи всичко, което можеше да ѝ потрябва, когато наследи бизнеса. Джо стана полицай, както знаете. А Шейн постъпи в армията веднага след като завърши гимназия. Всичко се промени. Всеки от тримата пое по пътя си.
– Кели е единственият, който е останал тук – отбеляза Джеймисън.
– Да. Често го виждах из града. Изглеждаше така, сякаш се е изгубил. – Садърн се усмихна унило. – Съчувствах му. Двамата му най-добри приятели бяха заминали надалече. После Каролайн се дипломира и се върна. След нея и Шейн се прибра. Но вече не беше същото. После Мади загина нелепо. Хю беше съсипан. Не го харесвах, но трябва да призная, че много обичаше жена си.
– Изглежда, имате ясно и категорично мнение за всеки от тях – каза Декър.
Садърн го погледна.
– Точно така, това е моето мнение, нищо повече.
Джеймисън се извърна към спящата Каролайн.
– Ами Каролайн? Кели и Досън ни разказаха за нея. Според Кели баща ѝ искал тя да замине за Франция с него, да се омъжи, да има деца.
– Очаквах да остане тук и да се омъжи за Джо или Шейн. Но това така и не се случи. Ако питате мен, отношението на баща ѝ към брат ѝ пречупи нещо в нея. Като се сетя само с какви епитети наричаше Хю сина си, и то пред хора! Как му се подиграваше! Имах чувството, че гледам сериал от шейсетте. Толкова беше жесток. – Лиз Садърн поклати глава. – За да отговоря на въпроса ви… не знам дали Каролайн ще си намери някого. Надявам се да го направи. Тя заслужава да бъде щастлива.
– Идеалното момиче на татко – каза Декър.
– Моля?
– Казах на Каролайн, че според мен баща ѝ я е виждал точно така. А тя отвърна, че не е вярно.
– Струва ми се, че е права – отвърна Садърн.
70.
– И така, Досън е убил конкурента си, след което се е застрелял. Поне тази част от разследването е ясна – каза Джеймисън, която шофираше на връщане към хотела, и погледна партньора си. – Декър, чуваш ли ме?
Той не отговори.
– Освен това смъртта на Досън и Макклелън няма нищо общо с бомбата с часовников механизъм – продължи тя. – В това отношение не сме напреднали и с милиметър.
– Не съвсем.