Декър нямаше да се изненада, ако беше открил и тялото на Паркър. Но от него нямаше и следа.
Само че в бараката имаше друго тяло.
Жената беше върху атевето, наведена напред така, че главата ѝ се опираше на кормилото, а краката ѝ висяха от двете страни на седалката. Беше с къса тясна пола, силно изрязано бюстие, черни чорапи до средата на бедрата и обувки с високи токчета.
На дясното ѝ слепоочие имаше кървава дупка.
– Изглежда млада, едва ли има двайсет и пет – предположи Декър, докато оглеждаше тялото. После се обърна към Кели и попита: – Познаваш ли я?
Полицаят кимна с мрачно изражение.
– Памела Еймс, най-голямата дъщеря на Сюзан и Милтън от Колонията.
– Не е облечена като останалите жени там – каза Джеймисън. – Тези дрехи са… Доста предизвикателни.
– Питам се защо ли – промърмори Декър.
21.
Декър се беше вторачил в празното пространство в главната зала на полицейското управление в Лондон. Гледката в бараката на Паркър бе събудила у него ужасяващи спомени.
Милтън и Сюзан Еймс седяха на два пластмасови стола, след като бяха научили за убийството на дъщеря си и бяха идентифицирали тялото ѝ в погребалната агенция.
Преди години самият Декър беше открил телата на жена си, дъщеря си и зет си у дома в Бърлингтън, Охайо. Бе позвънил на ченгетата и се бе свлякъл на пода в банята, вперил поглед в дъщеря си. Моли беше завързана за тоалетната с колана на хавлията си, след като убиецът бе използвал същия този колан, за да я удуши. Той седеше на плочките със служебния си пистолет в ръка. Накрая беше налапал цевта с намерението да натисне спусъка и да се присъедини към семейството си. Но нещо, не бе сигурен какво, го беше спряло.
След онзи ужасен сблъсък на футболното игрище и последвалата мозъчна травма той вече не беше същият. Еймъс Декър бе станал друг човек. Започна да реагира неадекватно в моменти, които изискваха деликатност или съчувствие. Все казваше или правеше нещо неуместно. Това се превърна в недостатък, който трудно контролираше.
Сега отново насочи вниманието си към съсипаното от скръб семейство Еймс. Обикновено оставяше Джеймисън да се справя с тези неща. В момента тя седеше до него и също се взираше в Милтън и Сюзан. Докосна ръката му и понечи да каже нещо, но той се изправи и отиде при опечалените родители. А после коленичи пред тях.
Джеймисън го наблюдаваше с тревога, защото смяташе, че едва ли ще успее да утеши съсипаното от скръб семейство.
Сюзан сякаш се бе състарила с десет години от последната им среща. Лицето ѝ бе изпито и посивяло, клепачите ѝ бяха подпухнали, ръцете ѝ трепереха, а гърдите ѝ се повдигаха неравномерно. Шалът, с който покриваше косата си, бе паднал на пода. А Милтън седеше неподвижно и се взираше в дланите си със зачервени от плач очи.
Сюзан като че ли забеляза Декър едва когато той вдигна шала и ѝ го подаде.
– Много съжалявам – каза ѝ.
Тя кимна.
– Пами беше… много умна. Можеше… – Сюзан поклати глава, не бе в състояние да продължи.
Декър се покашля.
– И аз имах дъщеря. Тя също беше много умна и можеше да постигне всичко. Но някой я лиши от тази възможност.
Сега Милтън го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.
– Залових убиеца ѝ – продължи Декър. – И ще направя същото с убиеца на дъщеря ви, защото тя го заслужава.
Сюзан кимна бавно и промълви:
– Благодаря.
Джеймисън остана изумена от тази сцена. Когато партньорът ѝ извърна глава към нея, тя се опита да си придаде обичайното невъзмутимо изражение, но не беше достатъчно бърза. Той не показа по никакъв начин, че е забелязал реакцията ѝ.
После Декър се изправи и отново се обърна към семейството:
– Знам, че моментът е ужасно труден, но колкото по-скоро получим информация от вас, толкова по-скоро ще заловим убиеца.
Милтън не помръдна, но Сюзан отговори:
– Да, разбираме.
В стаята влезе Кели, който бе чул само последната реплика, затова каза тихо:
– Ако сте готови…
Двамата станаха от местата си едновременно, сякаш бяха вързани един за друг, и го последваха по коридора до малка стая без прозорци, в която имаше само една правоъгълна маса и четири стола, по два от всяка страна. Всички седнаха с изключение на Декър. Той се облегна на стената и скръсти ръце.
– Добре, да започнем с най-очевидния въпрос: каква е връзката между Хал Паркър и дъщеря ви? – попита Кели, който беше отворил малък бележник, готов да запише всяка тяхна дума.
– Не знам – отвърна Сюзан. – Не виждам какво общо може да има между тях… Хал никога не е работил за нас. Никога не сме се нуждаели от услугите му. Никога не е идвал в Колонията… А и тя изобщо не го е споменавала.