– Не. Каза ми го само защото аз я попитах. Сякаш се напрегна, все едно и аз бях започнал да я свалям. Обясних ѝ, че искам да се погрижа да се прибере спокойно, защото онези пияни глупаци не разбират от дума. Каролайн каза, че колата ѝ е отвън. Хубава кола. Порше джип. От онези с широките гуми и гъзарските шарки по тях. Подарък от баща ѝ за рождения ѝ ден. Тези неща ги научих доста по-късно, естествено.
– Добре, какво се случи?
– Изчаках я срещу бара. За всеки случай. Две от отрепките, които ѝ бяха досаждали, тръгнаха след нея. Каролайн им каза да се разкарат, но те бяха пияни и не разбираха от дума. Нещата щяха да излязат от контрол. Започнаха да ѝ посягат, да я опипват, уплаших се, че могат да направят нещо по-лошо. Притичах и… ами убедих ги да я оставят на мира.
– И как по-точно ги убеди, Стан? – усмихна се Декър.
– Като ги пратих в безсъзнание. Не мисля, че го очакваха от човек на моята възраст. Както и да е… Каролайн искаше да ми се отблагодари и ме покани на вечеря. Не можех да повярвам. Никога не ми се беше случвало жена да ме кани на вечеря, дори Рене не го е правила, а тя не е от най-срамежливите. Започнахме да се срещаме от време на време. Признавам, че никак не си подхождаме, но се чувствам добре с нея. А и Каролайн е забавна. Мисля, че всеки заслужава да разпусне малко от време на време, нали?
– Абсолютно. Познаваш ли баща ѝ?
– Не. Освен това ние никога не сме… не сме… нали се сещаш?
– Не сте правили секс?
– Именно. Просто сме приятели.
– И аз ще бъда откровен с теб. Проследих те до тук първата вечер. Беше ти увиснала на врата…
– Каролайн обича да се забавлява. Но аз съм прехвърлил петдесет. По дяволите, мога да ѝ бъда баща.
– Това изобщо не спира повечето мъже.
– Така е – отвърна Бейкър и се наведе над чашата си.
– По едно време изчезнахте и не ви видях повече. Реших, че сте…
– Не. Каролайн има стая над бара. Качи се горе. Заболя я глава. Така поне ми каза. А аз се прибрах.
– Аха.
Декър извади снимката на Айрин Креймър, която бе получил от Кели, и я плъзна по масата.
– Случайно да я познаваш или просто да си я виждал из града?
Бейкър взе снимката и я разгледа внимателно.
– Това ли е убитата жена?
Декър кимна.
– Айрин Креймър. Учителка в Колонията на Братята.
– Учителка? Странна работа. Защо някой ще иска да убие учителка?
– Работела е и като ескорт. В тези среди е известна като Минди.
– Гледай ти! – възкликна Бейкър и върна снимката на Декър. – Никога не съм я виждал. И не се занимавам с такива жени. Имам четири деца. Не искам случайно да направя още някое. Предпочитам да гледам филми по телевизията и да си пия бирата.
– Имаш ли тук познати, които да нямат такива задръжки?
– Колкото щеш.
Декър отново плъзна снимката по масата.
– Вземи я, покажи я тук-там, поразпитай. Да видим какво ще излезе. Какво знаеш за станцията на военновъздушните сили?
– Минавам покрай нея всеки ден – и когато отивам на работа, и когато се връщам.
– Отидохме да разговаряме с командира. Не беше никак словоохотлив.
– Да, военните там се отнасят твърде сериозно към задълженията си… така поне съм чувал. Охраната е доста строга.
– Каза, че мястото било безопасно, нямало злополуки. Но отвън бяха паркирани доста линейки. Нещо не се връзваше.
Бейкър се замисли и изражението му леко помръкна.
– Какво има? – попита Декър, забелязал реакцията му.
– Част от момчетата, които служат там, обикалят баровете от време на време. Аз също съм служил, затова винаги намираме общ език. Те са в авиацията, аз съм бил в пехотата, но въпреки това сме били заедно на различни обучения, участвали сме в съвместни акции…
– И?
– Една вечер пиехме бира, когато чух нещо странно. Бен – мисля, че така се казваше – подхвърли нещо. И аз го запомних. Нямаше как да го забравя.
– Какво каза?
Преди да отговори, Бейкър допи бирата си и погледна Декър в очите.
– Че всички ние седим върху една проклета бомба с часовников механизъм.
23.
Декър и Бейкър си поръчаха по още една бира и пържени картофи, след което си тръгнаха. Никой от двамата не забеляза групичката младежи, които стояха до бара и не откъсваха поглед от тях. Вече се беше стъмнило и улиците бяха опустели заради късния час и дъжда.
Не бяха изминали и една пряка до улицата, където Бейкър беше паркирал пикапа си и която водеше към хотела, когато Декър забави ход.
– Какво става? – попита Бейкър.
– Имаме компания. И не мисля, че е приятелски настроена. Виж сам.