– Според Стан той се казва Бен. Бил в униформа, което означава, че това се е случило преди появата на "Вектор".
– Зет ти не е ли проучил за какво става въпрос?
– Стан не е ченге. Освен това двамата са разговаряли в бар, пиели са бира… Вероятно не е взел думите му на сериозно.
– Но са му направили впечатление.
– Явно да – призна Декър. – Затова е запомнил разговора.
– Да се върнем на Роби. Кой е той? Твоят ангел-хранител?
– Определено, поне тази вечер. Ако не ме беше дръпнал, куршумът щеше да ми пръсне главата. Буквално!
Джеймисън потръпна при думите му.
– Повече никога няма да те пускам сам. Винаги намираш начин да се забъркаш в нещо. Винаги!
– Просто отидох да изпия една бира и да поговоря със Стан. Не съм си търсил белята.
– Тя сама те намира – отвърна Джеймисън, след което попита с по-спокоен тон: – Как ще се отрази това на разследването ни?
– Нямаме конкретни доказателства, че случилото се тази вечер и появата на Роби са свързани с убийството на Креймър.
– Възможно ли е в град като Лондон, Северна Дакота, да действат едновременно две престъпни мрежи?
Декър прокара длан по мократа си коса.
– Да анализираме ситуацията логично. Креймър е била на трийсет. Пристигнала е тук преди година. Завършила е колеж…
– За което не разполагаме с потвърждение. Така казаха Братята, но те не са извършили никаква проверка, доверили са се на документите, които им е показала.
– Но ако наистина има диплома, това означава, че между осемнайсетата и двайсет и втората си година би трябвало да е следвала. След което, осем години по-късно, пристига тук, а ние не сме в състояние да открием никаква информация за нея. В същото време проверката на пръстовите ѝ отпечатъци в нашата база данни е била тревога в Бюрото.
– Какво искаш да кажеш?
– Креймър не е имала достатъчно време, за да се превърне в топ шпионин и да участва в международни мисии, както вече обсъдихме. В интерес на истината, не е имала достатъчно време за каквито и да било забележителни постижения, които да привлекат вниманието на Бюрото. Но точно това е станало. Ето защо сериозно се съмнявам, че тя е в дъното на онова, което се е случило. Каквото и да е то. Следователно трябва да разберем кой стои реално зад всичко това.
– Но ако Креймър не е била част от Програмата за защита на свидетелите, защо не успяваме да открием нищо за миналото ѝ? – сбърчи вежди Джеймисън. – Не се сещам за друг вариант.
– Аз пък се сещам.
– За какъв?
Декър я погледна замислено.
– Понякога греховете на родителите се прехвърлят върху децата, Алекс.
Обърканото изражение на Джеймисън бавно се проясни.
– Родителите на Креймър? Възможно ли е те да са направили нещо, което да я е накарало да мине в нелегалност? И евентуално да смени името си.
– Убеден съм, че е сменила името си. Трябва само да открием истинската ѝ самоличност.
– Нямаме достатъчно информация.
– Което не е нещо ново за нас.
– А и не знаем дали това, което се е случило с нея, е свързано по някакъв начин с коментара за тиктакащата бомба.
– Така е. Но ще се справим – каза Декър.
– Иска ми се да споделях твоята увереност.
– Време е да поспиш.
– Чакай, ще разкажеш ли на Кели какво се случи тази вечер?
– Нека засега си остане между нас.
– Сигурен ли си? Все пак той е местното ченге…
– Не съм, но ще се доверя на инстинкта си – каза Декър и тръгна към вратата.
– Обещай ми, че няма да излизаш повече – настоя Джеймисън.
– Ще залостя вратата с бюрото и ще спя с едно отворено око и пистолет в ръката.
26.
Декър не си легна, поне не веднага. Седна на пода, както си беше с мокрите дрехи.
Извади две снимки от портфейла си. На жена си и на дъщеря си. И двете бяха направени малко преди смъртта им.
Тази вечер самият той се беше оказал толкова близо до смъртта, колкото никога досега. Ако Роби се беше забавил само със секунда или не се беше появил изобщо…
Щях да съм мъртъв. Като Каси и Моли.
Декър впери поглед в лицата им. Не беше поглеждал тези снимки от доста време. В деня на погребението им не беше в състояние да говори… всъщност не беше в състояние да прави каквото и да било. Съсипани от мъка хора, облени в сълзи, идваха при него и му поднасяха съболезнования. А той нито чуваше, нито можеше да осмисли какво му говорят или как да отвърне. Чувстваше се мъртъв като най-близките си същества. Нямаше никакво желание да живее без тях.
Времето минаваше, той скърбеше – много силно, дори бе на път да загуби всичко, включително живота си. А после мина още време, дните и нощите му започнаха да се запълват с работа и общуване с хора, намери приятели. Празнотата от загубата беше там, нищо не бе в състояние да я запълни, но изразът "животът продължава" доказа своята правота.