– На кого звъниш?
– На един колега. Здрасти, Бърни. Еймъс Декър се обажда… Да, вярно, доста време мина… Да, още работя като частен детектив. Виж, в момента издирвам баща, който не плаща издръжката на детето си. Името му е Бен Пърси. Служил е във военновъздушните сили, но подозирам, че може да е дезертирал, което означава, че има далеч по-сериозни проблеми от плащането на издръжка. Направихме опит да му връчим съдебна заповед, но той получава парите си в брой, а военните не горят от желание да ни съдействат… Да, знам. Винаги едно и също… Разбрах, че семейството му живее в Монтана близо до границата със Северна Дакота. Сетих се, че имаш приятел по тези места, който се справя отлично с подобни задачи. Можеш ли да му звъннеш и да го помолиш да събере информация за Пърси и семейството му? И евентуално да ми даде адрес, защото се намирам наблизо. – Декър замълча и изслуша отговора на Бърни. – Добре, това ме устройва. Дай му телефонния ми номер, за да не те ангажирам излишно… Точно така, благодаря ти, Бърни. Следващия път аз черпя. Кажи на твоя приятел, че ще му платя според тарифата му.
Декър затвори и погледна Джеймисън, която се взираше изумено в него.
– Току-що поиска услуга от… кого? От член на клуба на частните детективи? Мислех си, че такива неща стават само по филмите.
– Бърни Хофман беше в отдел "Убийства" на полицейското управление в Синсинати. Работили сме заедно по няколко случая, така че се познаваме и си имаме доверие. Станахме частни детективи почти по едно и също време. Помагахме си понякога. Спомних си, че той имаше приятел в Южна Дакота, много способен детектив. Ще му възложи издирването на Пърси. Да видим какво ще открие. И не, не става въпрос за услуга. Ще му платя.
Джеймисън продължи да се взира в него и Декър попита:
– Какво?
– Справи се толкова добре по телефона. Имам предвид, че обикновено не си…
Джеймисън замълча. Очевидно се беше почувствала неловко.
– Знам, Алекс. Никак не ме бива, когато става въпрос за общи приказки. Отида ли на вечеря, на парти или нещо подобно, не мога да кажа две думи на кръст. Но ако трябва да се свърши нещо по работа, нямам подобен проблем. Мислех, че си го забелязала още при първите ни срещи в Охайо.
Джеймисън се усмихна засрамено.
– Прав си. Какво смяташ, че е имал предвид Пърси, когато е казал, че седят върху бомба с часовников механизъм?
– Може да се е изразил метафорично… но може и буквално.
– Тръпки ме побиват от втория вариант.
– Роби се е сдобил със снимката, след като е проникнал във военната станция.
– Пропусна да го споменеш първия път – отвърна Джеймисън с разширени от изненада очи. – Той ли ти го каза?
– Не беше необходимо. Отървал се е на косъм, а Роби има вид на човек, който може да влезе където си пожелае. Явно базата се охранява доста сериозно.
– Все пак е секретно правителствено съоръжение – каза Джеймисън.
– Да… само се чудя какви тайни крие.
– Какво имаш предвид?
В отговор Декър отвори няколко снимки на дисплея на телефона си.
– Роби не спомена нищо за тях. Решил е, предполагам, че са достатъчно красноречиви, и това е самата истина.
Той ѝ показа снимките на мъжете върху носилките малко преди да бъдат качени в линейката, а после и на хората, слезли от самолета.
– Кои са тези? – зачуди се Джеймисън. – И какво им се е случило на двамата на носилките? Съмтър каза, че мястото е безопасно. Нямало инциденти и злополуки.
– Може да не са пострадали при злополука – отвърна Декър.
33.
Стаята беше потънала в мрак. Единствената ивица светлина идваше от лампа в съседното помещение. Мъжът седеше в удобно кожено кресло. Беше с елегантен костюм, бяла риза и вратовръзка. Косата му беше прошарена, а лицето му набраздено от грижи и тревоги, трупани през десетилетията, в които бе служил вярно на страната си. Но сега излъчваше спокойствие; неизменно поддържаше тази фасада на желязна невъзмутимост в моменти на смъртна опасност. Като тази вечер.
Кодовото му име беше Синия и отразяваше много високата му позиция в американските разузнавателни служби.
Срещу него седеше Уил Роби.
– Предаде ли информацията на Декър?
– Да. Плюс снимките.
– Снощи извади голям късмет, Роби.
– Нямах такова усещане… поне тогава. Как е Джес?
– Заета – отвърна лаконично Синия. – По поведението ти съдя, че се чудиш защо не решим проблема чрез… как да се изразя, фронтална атака.
– Правя каквото ми наредиш – отвърна спокойно Роби.
– С вързани ръце сме, за съжаление.