Еймс зарови лице в дланите си и простена. Имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне.
Декър се пресегна и сложи ръка на рамото му.
– Съжалявам, господин Еймс. Исках само да ви уверя, че Памела може да е правила всичко друго с Паркър, но не и това. Просто го изхвърлете от мислите си. И жена ви също.
Еймс вдигна глава, изтри сълзите си и кимна.
– Да… Добре. Благодаря ви.
Декър се извърна към Джеймисън, която го гледаше учудено. Тя бързо насочи вниманието си към Гънтър.
– Разбрахме, че сте купили земята от военните. А после сте отдали част от нея за нефтодобив, така ли?
– Да – кимна Гънтър. – Вноските от арендата много ни помагат. Спечелването на онзи търг се оказа една от най-добрите ни инвестиции.
– Не се съмнявам – каза Джеймисън.
– Забелязвали ли сте нещо странно на територията на станцията? – попита Декър.
– Странно? Не, не съм. Но аз и бездруго не ѝ обръщам много внимание. – Гънтър погледна Еймс. – А ти, Милтън?
– Домът ми е далече от границата със станцията. Но някои наши братя живеят по-близо до нея. Мога да ги попитам.
– Имате ли нещо против да разговаряме с тях? И то още сега – настоя Декър.
– Няма проблем – отвърна Гънтър. – Но за какво става въпрос?
– Ще ми се да можех да ви отговоря, но и аз не съм наясно.
36.
Джудит и Робърт Уайт седяха в трапезарията на Колонията срещу Декър, Джеймисън и Кели. Те бяха млади, женени едва от три години, но тя вече беше бременна с второто им дете.
Шалът ѝ беше пъстър, но дрехите ѝ бяха черни и семпли. Робърт изглеждаше притеснен, а Джудит – заинтригувана.
Малката им ферма се намираше най-близо до външната ограда на военновъздушната станция. Именно това беше причината Декър и колегите му да разговарят със семейство Уайт.
Робърт въртеше шапката си в ръце и се взираше във върховете на обувките си.
– Какво можете да ни кажете? – попита Декър. – Независимо дали ви се струва важно или не.
Робърт сви рамене и вдигна глава.
– Нищо не знам.
Жена му го сръчка с лакът.
– Кажи им, Боби.
– Стига, Джуди, това не е наша работа.
– Убити са две жени – каза Джеймисън. – Едната е живяла тук, а другата е работила в училището ви. Затова случаят е и ваша работа.
Очите на Джудит плувнаха в сълзи.
– Кажи им, Боби. Важно е. О, горката Пами! Горката госпожица Креймър!
Робърт се изправи на стола си. На лицето му беше изписано примирение.
– Добре, добре… Чухме странни шумове през нощта…
– Странни? В какъв смисъл? – попита Декър.
– Кацаха и излитаха самолети. А също и хеликоптери. Видях светлините им над дома ни.
– И за кучетата, кажи им за кучетата – настоя Джудит.
Изражението на Робърт помръкна.
– В базата има кучета пазачи. Доста свирепи животни. Ние си взехме кутренце. Един ден отиде до оградата. Ей така, от любопитство. Слава богу, че ги разделяха не една, а две телени мрежи. Имах чувството, че ще ги разкъсат и ще го изядат.
– Кажи им за… знаеш за кое – обади се отново Джудит.
Робърт затвори уста и поклати глава.
– За какво става въпрос?
– За онзи мъж! – възкликна Джудит. – Боби, ако не им кажеш, аз ще го направя.
– Господи, не виждаш ли каква беля ще ни докараш с тези твои приказки?
– Истината винаги е за предпочитане – каза Декър. – Кажете ли истината, няма да имате никакви проблеми.
– Така твърдите вие! – сопна се Робърт.
– Боби! – възкликна жена му.
Той въздъхна и заговори:
– Случи се преди около месец. Беше късно вечерта, но не ми се спеше. Бях в работилницата и поправях едни инструменти. Тя се намира на стотина метра от оградата. Тогава чух някаква суматоха. Беше към два след полунощ. Никога не сме имали никакви проблеми, но шумът ме стресна. Взех една брадва и излязох навън. Чух, че някой тича. Разнесоха се викове, кучетата лаеха. Бяха направо побеснели. Хукнах към оградата, но спрях, преди да стигна до нея, тъй като видях светлините. Подскачаха нагоре-надолу, защото хората, които държаха фенерчетата, тичаха.
– Продължавай – подкани го Кели.
– Уплаших се и се хвърлих на земята, но виждах какво става. Онази нощ имаше пълнолуние. От мрака изневиделица изскочи един мъж и се спусна към вътрешната ограда. Започна да се катери по нея.
– Как изглеждаше? – попита Декър.
– Имаше брада, а косата му беше дълга и сплъстена. Висок и много слаб, но се катереше с всички сили.
– Дрехи?
– Беше по гащеризон и бос.
– Какво се случи след това? – обади се Джеймисън.