– Мъжът беше изкачил оградата до половина, когато едно куче го последва. Скочи и захапа крака му. Той закрещя.
– Разбрахте ли нещо от думите му?
– Не, прозвучаха ми несвързано. Сякаш беше полудял или надрусан. Но и аз щях да съм като него, ако това куче ме беше захапало. После дойде охраната, извика кучето и свали мъжа от оградата. Той сякаш се беше предал. Отпусна се… остави се в ръцете им. Дойде кола, качиха го в нея и потеглиха. После и останалите си тръгнаха. А аз се прибрах вкъщи разтреперан.
– Така беше – потвърди Джудит. – Направих му чай, за да се успокои. Тогава ми разказа какво е видял.
Декър погледна Кели, който изглеждаше едновременно угрижен и объркан.
– Казахте ли на някого какво се е случило? – попита Джеймисън.
– Не – отговори Робърт. – Вижте, това е правителствено съоръжение. Не желая да се забърквам в такива неща. Аз съм най-обикновен фермер. Искаме просто да живеем спокойно, нищо повече.
– Смятате ли, че това има нещо общо с госпожица Креймър или с Пами? – попита развълнувано Джудит.
– Възможно е – отвърна Кели, докато Декър гледаше в тавана, потънал в своите мисли.
– Познавахте ли Памела и Айрин Креймър? – продължи с въпросите Джеймисън.
Джудит кимна.
– Познавах Пами много добре. Животът тук не ѝ харесваше. Синът ни е само на годинка, затова не ходи на училище, но понякога помагах на госпожица Креймър. Помагах и на учителката преди нея.
– Креймър споменавала ли е нещо, което да ви се е сторило странно? Говорила ли е за станцията?
– Не, никога. – Джудит се замисли и добави: – Но веднъж ме попита къде точно в Колонията живея.
– И вие ѝ казахте?
– Да… макар че беше странно.
– Кое?
– Ами ние тук сме комуна. Членовете на анабаптистките колонии обикновено живеят в малки къщи, които или са долепени една до друга, или са разположени нагъсто. Знам го, защото мой братовчед е хутерит и също живее в Северна Дакота, макар и далече от тук.
– Какво искате да кажете? – попита Декър, който се взираше напрегнато в нея.
– За разлика от тях ние разполагаме с достатъчно земя и всеки може да си построи отделен дом, дори да отглежда собствена продукция. Предаваме по-голямата част от нея на Колонията, но можем да задържим известно количество за собствени нужди. Освен това отглеждаме различни култури, които Колонията не отглежда колективно.
– Какво искате да кажете? – повтори Декър.
– Разказах това на госпожица Креймър. Коментарът ѝ ми се стори странен. Тя каза, че може би идеята не е добра. Че не трябва да садим нищо на тази почва.
– Сигурно е имала предвид нещо – предположи Джеймисън.
– Не знам. Не ми каза.
– Къде се провеждат учебните занятия? – попита напрегнато Декър.
– Училището се намира в малката сграда до птицефермата – отвърна Робърт.
– Креймър имаше ли кабинет там?
Джудит кимна.
– Да, стаичката отзад.
Декър стана.
– Ще ни я покажете ли? Още сега!
37.
Вратата им отвори Дорис, учителката в Колонията. Тя беше прехвърлила петдесет и се обличаше като останалите жени тук, но полата и шалът ѝ бяха с различен цвят и кройка. Зад гърба ѝ се виждаха учениците – деца на възраст от шест до десет години, насядали по чиновете в просторната класна стая. Хлапетата огледаха гостите със смесица от любопитство и объркване.
След като Джудит представи Кели, Декър и Джеймисън, Дорис изрази съжалението си за случилото се с Креймър.
– Толкова е ужасно – каза тихо тя.
– Така е – отвърна разсеяно Декър. – Трябва да видим кабинета ѝ.
– Да, разбира се. Насам.
Учителката ги поведе покрай учениците, някои от които зяпнаха огромния Декър. Тя отвори вратата на малка стаичка и ги покани вътре. Кабинетът беше с размери три на три метра, колкото да се поберат малко бюро, стол и два метални шкафа. На бюрото имаше попивателна, стар настолен визитник, купчина книги и ученически тетрадки.
Дорис и Джудит излязоха и ги оставиха сами.
– Какво търсим? – попита Кели.
– Всичко, което може да ни помогне – отвърна Декър.
– Звучи ми доста неопределено.
– Декър подозира, че убийството на Креймър може да е свързано с миналото ѝ – каза Джеймисън. – С нещо, което се е случило, преди тя да дойде тук. Старите грехове хвърлят дълги сенки.
Кели се заинтригува от думите ѝ.
– Преди да дойде в Лондон, така ли? Може би това е причината федералните да се интересуват от нея.
– Да – кимна Декър. – Мисля, че именно причината за пристигането ѝ тук ще ни помогне да разкрием убиеца.