– Нищо. От какво е починала Алис Причард?
– От измръзване. Очевидно се е опитвала да запали колата си, след като Мади не е дошла. Открили са я навън вкочанена от студ.
– А съобщението, което съпругата ви ви е изпратила?
– Бях във Франция с Каролайн. Видяхме го едва на следващата сутрин. Но тогава вече беше прекалено късно – наведе поглед той.
– Същото ни каза и Каролайн – потвърди Джеймисън.
– Как е Лиз Садърн? – смени темата Досън.
– Измъчена, разстроена, съкрушена… както може да се очаква – отвърна тя.
– Познавате ли я? – попита Декър.
– Уолт пристигна в града преди двайсетина години и създаде бизнеса си от нулата. Но Лиз е местна. Семействата ни се познаваха. Родителите ѝ починаха и сега двамата с Уолт живеят… тя живее в Лондон. Но Лиз запази семейната ферма, която се намира на петнайсетина километра извън града. С дъщеря ми станаха близки приятелки през годините. Лиз е по-възрастна от нея, но е единствено дете и самата тя няма деца. Мисля, че възприема Каролайн като по-малка сестра.
– Можете ли да си продължите с разследването и да ни оставите да си свършим работата? – прекъсна го Макклелън.
Декър погледна Досън.
– Каролайн много се гордее с новия ресторант. И него ли продавате на този човек?
– Това не е ваша работа – заяви рязко Макклелън.
– И все пак бихте могли да ми отговорите.
– Не се притеснявайте, интересите на Каролайн няма да пострадат – каза Досън.
– Не съм убеден – отвърна Декър.
46.
В момента най-добрият приятел на Уил Роби беше оптичният мерник за стрелба на далечни разстояния с вграден уред за нощно виждане. Той лежеше по корем и се взираше през окуляра на едно от любимите си изделия на военната индустрия. Не можеше да се сравни със "зрението" на радарната инсталация, която Роби наблюдаваше в момента, но бе идеално за целите му.
Роби бе тук от цял час и през това време почти не беше помръднал. Умението да лежи неподвижен и да не откъсва поглед от целта за необичайно дълги периоди от време играеше важна роля в професията му. Без него той просто нямаше да може да си върши работата.
Охранителите на "Вектор" патрулираха по маршрутите си. Преди около час бе кацнал малък самолет. Роби не успя да види кой слезе от него. По-рано два хеликоптера бяха излетели, но само единият се беше върнал. През главния портал бяха излезли няколко автомобила, но всички до един се бяха прибрали в станцията.
В момента Роби следеше друг автомобил, който приближаваше портала. Видя, че зад волана седи полковник Марк Съмтър. Роби беше прочел досието му и беше видял много негови снимки. Съмтър беше сам и не носеше униформа.
Къде ли отива полковникът в този късен час?
Роби прибра стойката, върху която стоеше мерникът, и спринтира към електрическия си мотор. Прецени времето така, че да излезе на пътя, по който се движеше Съмтър, десетина секунди след като той го подмине.
Роби го последва с изключени светлини. Беше си сложил очила за нощно виждане, които му позволяваха да се ориентира идеално и без фарове. Съмтър продължаваше да кара по шосето, без да завива на нито едно кръстовище. Така измина седем-осем километра и свърна вляво по алея, застлана с чакъл. Тя лъкатушеше, след което правеше остър завой и завършваше пред малка къща, в която светеше. Отпред имаше голямо дърво.
Роби отби от пътя и скри мотора във високата трева. Останалото разстояние до къщата измина пеша. Огледа се набързо за охрана, но не видя никого. Зае позиция зад дървото, което беше на три метра от входната врата. Пред къщата нямаше друг автомобил освен този на Съмтър. След минута Роби се прокрадна тихо до предния прозорец, който светеше.
Завесите не бяха спуснати плътно. В процепа между тях се виждаше мъж. Той наближаваше седемдесет, имаше месесто лице и посивяла коса и носеше строг тъмносин костюм с вратовръзка на червеносини райета.
Роби го снима и извади от джоба си устройство, което приличаше на дълга химикалка с тази разлика, че в единия му край беше прикрепена малка слушалка. Той долепи до стъклото другия край и пъхна слушалката в ухото си.
Веднага чу гласове.
– Притеснява ме нарушението на периметъра, полковник – заяви по-възрастният мъж. – Не го очаквахме.
Роби чу и отговора на Съмтър.
– Нямаме представа какво са търсели. Не успяхме да открием собственика на джипа. Ситуацията е повече от тревожна. В края на краищата отговорността е моя…
– Не се панкьосвайте, нещата ще се подредят.
– Аз ще го отнеса…
– Всички ще го отнесем. Но нали го правим в името на нещо значимо. Не сте ли съгласен? Ние се грижим за националната сигурност!