Той погледна през оптичния мерник, както несъмнено правеха и противниците му. Приготви се психически за куршумите, които щяха да сложат край на живота му.
Добре, Роби, хубаво беше, но всяко хубаво нещо си има край.
В следващия миг един от преследвачите му падна на земята, последван от втори.
И от трети. Всичките бяха простреляни в главата, а земята около тях бе осеяна с парченца кости, късчета плът и пръски кръв.
Изстрелите бяха толкова бързи и толкова точни, че сякаш не бяха няколко, а един-единствен.
Работата беше там, че Роби не бе натиснал спусъка дори веднъж.
Последният му противник спря и се озърна – явно се чудеше откъде са дошли изстрелите. В този момент следващият куршум прониза черепа му и излезе през тила му.
Мъжът рухна на земята.
Роби се изправи и се огледа с готов за стрелба пистолет. Някой бе ликвидирал противниците му, но това не го правеше автоматично негов съюзник.
Той се извърна, когато чу уверени ритмични стъпки да приближават откъм пътя. Насочи пистолета си натам.
Когато силуетът приближи достатъчно, за да може да го разпознае, Роби отпусна ръка, невярващ на очите си.
– Какво, по дяволите, правиш тук?
Джесика Рийл беше облечена изцяло в черно. Тя свали изработения си по поръчка снайпер, към който беше прикачен оптичен мерник. Изгледа Роби, а после и труповете зад гърба му. Накрая отвърна:
– Как какво? Спасявам ти задника!
49.
– Искам да знам какво, за бога, става тук! – избухна Джо Кели на следващата сутрин, докато стоеше до Декър и Джеймисън и оглеждаше поляната пред изоставената сграда.
Беше осеяна с трупове, покрити с чаршафи. Имаше стотици жълти флагчета, които маркираха местоположението на куршумите и гилзите.
– Май се е разразила ожесточена битка – отбеляза Декър.
– Виждам – сопна се Кели. – Искам да разбера защо.
– Че откъде можем да знаем? – отвърна спокойно той.
– Тук никога не се бяха случвали подобни неща… До вашата поява – заяви сприхаво Кели.
– Това не означава, че причината е в нас – отговори Декър.
– Идентифицирахте ли някое от телата? – попита Джеймисън.
– Никой няма документ за самоличност. А и не ми приличат на американци… ако не всички, то поне повечето.
Декър погледна Джеймисън и попита полицая:
– Имате ли вече снимки на убитите?
– Да, защо?
– Бих искал да ги видя. Може да ми хрумне нещо.
Кели го изгледа изпитателно и отвърна:
– Сега ще ги донеса. Изчакайте ме.
Веднага щом той се отдалечи, Джеймисън каза:
– Това е сградата, в която Роби ни доведе за срещата с шефа си.
– Да, знам.
– Мислиш ли, че Роби…
– Затова искам да видя снимките.
Джеймисън се огледа.
– Прилича на бойно поле.
Декър кимна.
– Кели и хората му претърсиха сградата. Празна е, но отзад има следи от друга престрелка, а от един балкон виси въже.
– Опита ли се да се свържеш с Роби по телефона, който той ти даде?
– Честно казано, страх ме е да пробвам.
– Сега ще разберем какво е станало. Кели идва.
Полицаят се върна и им връчи таблет, на който бяха качени снимките на убитите. Преглеждането на всички им отне около минута. Декър и Джеймисън се спогледаха с облекчение, когато установиха, че Роби не е сред тях.
– Не познавам никого, но както сам каза, повечето приличат на чужденци. Източноевропейци, араби, двама азиатци.
Кели взе таблета обратно.
– Да, да, жертвите са откъде ли не…
– Говори ли с Марк Съмтър? – попита Декър.
– Със Съмтър? Защо?
– Той е военният началник тук. Възможно е в Пентагона да проявят интерес към случая.
– Добре, но не мисля, че някой от подчинените на Съмтър е устроил тази престрелка и е оставил куп трупове след себе си.
– Не можеш да бъдеш сигурен, докато не го попиташ – възрази Декър. – Някои хора на държавна служба обожават тайните.
– Ще ни трябват седмици, докато обработим местопрестъплението – поклати глава Кели. – Смяташ ли, че след случилото се Бюрото ще изпрати още агенти?
– Възможно е, но само ако докажем, че са замесени терористи.
– Терористи! – възкликна Кели. – Че какво ще правят в Северна Дакота?
– Задачата ни е да разберем.
Декър и Джеймисън се сбогуваха с Кели и се отправиха към джипа си.
– Ще звъннеш ли на Роби? Най-вероятно и той е бил замесен в това.
– И аз така мисля.