– Още сега – отговори Синия. – Каквото има да се случва, ще се случи много скоро. Усещам, че нямаме време за губене. Не става въпрос само за затвора. Тук назрява нещо, което е далеч по-лошо. Тази "бомба с часовников механизъм" не ми дава нито миг покой. А сега ме закарайте до пистата. Трябва да се върна във Вашингтон час по-скоро. Чака ме много работа, а времето е малко. Освен това имам среща, която не искам да пропусна.
Рийл включи на скорост и потегли.
51.
– Еймъс Декър? Казвам се Рекс Манърс. Чух, че издирваш някой си Бен Пърси.
Беше на следващия ден и обаждането завари Декър в хотелската му стая.
– Точно така, Рекс, благодаря ти, че ми звънна. С какво разполагаш?
– С име и адрес. Бевърли Пърси. Живее в Монтана, на няколко часа път от границата със Северна Дакота, където си и ти в момента, доколкото разбрах.
– Точно така.
Манърс продиктува адреса.
– Бевърли Пърси е майката. Тя е вдовица, а Бен е единственото ѝ дете. Жената живее във ферма, отглежда различни насаждения и добитък. Нямам представа дали Бен е при нея, но си струва да се провери.
– Благодаря за помощта. Изпрати ми сметката по имейла. Мога да ти продиктувам адреса…
– Не се притеснявай. Ние, частните детективи, си правим услуги. Ти ще ми я върнеш някой ден. Желая ти късмет.
Манърс затвори и Декър остави телефона. След малко обаче звънна на Джеймисън, за да ѝ разкаже какво е научил. Потърсиха адреса на фермата на Пърси в интернет и откриха, че се намира на пет часа от Лондон.
– Ще вземем ли Кели? – попита Джеймисън.
– Не искам да го замесвам в нещо, което може да не му допадне. Сигурно ще му кажем на по-късен етап, но няма да е сега.
Декър и Джеймисън се срещнаха във фоайето на хотела, качиха се в джипа и потеглиха на запад.
– Свърза ли се с Роби?
– Още не. Тъкмо се канех да му звънна, когато се обади частният детектив. Да проверим първо Бевърли Пърси, а с Роби ще се свържем, когато се върнем.
Пътуването им се стори безкрайно, тъй като пейзажът беше еднообразен.
– Никога не съм пътувала толкова дълго, без да видя друга кола – отбеляза Джеймисън. – А съм израснала в Индиана.
– Но това е Монтана. Неслучайно я наричат Голямото небе – щатът е слабо населен, високи сгради няма и небето сякаш продължава до безкрая.
Джеймисън надникна през прозореца.
– Прав си. Няма нищо общо с Ню Йорк или Вашингтон.
Декър хвърли поглед към китката ѝ, където си бе татуирала Айрън Бътърфлай.
– Беше ми казала, че майка ти те е запалила по тази група, когато си била дете. След като музикантите са се събрали отново.
– Добра памет – подсмихна се Джеймисън.
– Още ли ги слушаш?
– Прехвърлих се на "Доре" и Джанис Джоплин.
Декър погледна отново ръката ѝ.
– Когато се запознахме, забелязах, че имаш на безимения пръст отпечатък от брачната ти халка.
Тя го погледна строго.
– Не знаех, че си падаш по подобни разговори.
– Може да еволюирам.
– Да бе.
– Никога не си говорила за бившия си съпруг. Спомена само, че си била омъжена в продължение на две години и три месеца, след което бракът ви се е разпаднал. Той не се оказал мъжът, за когото си го смятала, а може би и ти не си била тази, за която те е мислел.
– Понякога абсолютната ти памет е много дразнеща – намръщи се Джеймисън. – Нямам какво да добавя. Дан беше друг човек, когато бяхме гаджета. Съчетаваше всичко, което можех да харесам у един мъж. А след като се оженихме и заживяхме заедно, той изведнъж се промени. Всичко в него вече ме дразнеше. Може и той да ме е виждал така, макар че според мен си бях същата.
– В добри отношения ли се разделихте?
– И двамата бяхме много млади, а аз бях и много наивна. Прекалено наивна. Той… той се възползва от това, така поне си мисля, като се върна назад.
– Къде е Дан сега?
– Нямам представа – сви рамене Джеймисън и погледна раздразнено Декър, но после се усмихна топло. – Май повече ми харесваше, когато не задаваше лични въпроси.
Декър вдигна ръце в театрален жест на капитулация и зарея поглед през прозореца.
– Когато излязох от кома в болницата след онази травма на игрището, реших, че всичко е нормално. Че съм нормален. Но после се случи…
– Какво се случи?
– Сещаш ли се за онзи малък монитор, който поставят до леглото, за да следи жизнените показания на пациента?
– Да.
– Погледнах числата на него и видях всяко от тях в различен цвят. Отначало реших, че зрението ми не се е оправило след сблъсъка или че започвам да халюцинирам. Трябва да знаеш, че все още нямах никаква представа какво се е случило с мен. После, когато погледнах часовника на стената, това се повтори – видях какви ли не странни цветове. Тогава разбрах, че вече не съм същият. А когато започнах да общувам с хора, имах чувството, че ми е за пръв път. Усещах, че лекарите и сестрите нямат търпение да се отърват от мен. Създавах им само проблеми. В тялото ми сякаш се беше вселил друг човек. Опитвах се да преодолея ситуацията, като… като не правех нищо. Продължих да живея, сякаш винаги съм бил такъв.