– Но сега нещата изглеждат много по-добре в сравнение с първата ни среща. Тогава беше затворен и недостъпен, не можех да те разбера. И нямаше никакви…
Джеймисън замълча притеснено.
Декър я погледна.
– Нямах задръжки? Да, права си. И сега съм почти същият.
– Но вече не излизаш от стаята, докато някой още разговаря с теб – опита се да го окуражи Джеймисън.
– Явно напредвам бавно.
– Обсъждали сме го и преди, но как се чувства човек, който не забравя нищо?
– Имаш предвид, че си имам собствено облачно приложение? – отвърна Декър и почука слепоочието си с пръст. – Вероятно прилича на твоята памет с тази разлика, че моята е по-добре организирана и по-лесно достъпна. Твоята памет също съхранява всеки спомен, но при теб те са нахвърляни един върху друг и достъпът до тях е невъзможен. Аз нямам този проблем.
– Но това е едновременно и благословия, и проклятие.
– Проклятие е, когато искаш да забравиш нещо, а не можеш за разлика от повечето хора.
– Знам, че е трудно.
Той впери поглед през прозореца към безкрайното небе, което в момента му се струваше необятно като абсолютната му памет.
– Животът е труден за всички, Алекс. Ако някой твърди обратното, значи просто е предпочел да не обръща внимание на купищата проблеми, с които започва всеки божи ден.
– И твоят начин да се справиш с тях е, като се фокусираш изцяло върху работата си?
Декър я погледна – изражението му бе непроницаемо.
– Моят начин да се справя е, като открия истината, Алекс. Успея ли в това, ще успея и във всичко друго.
52.
Фермата все едно беше извадена от роман на Стайнбек, но поне тук имаше по-малко прах и повече вода.
Декър и Джеймисън спряха до къщата с дъсчена фасада. Пред нея беше паркиран стар и мръсен джип с две врати. В далечината се издигаше плевня, виждаха се и заграждения с крави, събрали се около корита с вода и каменна сол за близане. Имаше и оградена поляна, в която пасяха коне. Фермата изглеждаше добре поддържана.
Върху пощенската кутия, кацнала върху килнат настрани дървен кол, пишеше ПЪРСИ. Декър и Джеймисън разбраха, че са дошли на правилното място.
Преди да стъпят на верандата, вратата на къщата се отвори и на прага застана жена с пушка "Ремингтън". Беше около петдесет и пет годишна, слаба и жилава, с дълга прошарена коса и сини очи. Носеше избелели джинси, протрити ботуши и карирана риза, затъкната под кожен плетен колан. Лицето ѝ беше сбръчкано и загоряло от слънцето. Погледът ѝ беше изпълнен с подозрение.
– Кои сте вие? – попита тя.
Джеймисън извади служебната си карта и значката.
– ФБР. Специален агент Алекс Джеймисън. Това е партньорът ми Еймъс Декър. Вие ли сте Бевърли Пърси?
Вместо думите ѝ да успокоят жената, те я накараха да вдигне оръжието и да го насочи към тях. Показалецът ѝ докосваше спусъка.
– Какво искате, по дяволите? Кажете ми веднага!
Декър пристъпи напред и застана между Джеймисън и пушката.
– Искаме да говорим с Бен, ако е тук.
– Няма го – отвърна рязко жената. – Защо искате да говорите с него?
– Не сме от военновъздушните сили, ако това си мислите. Не се интересуваме дали е дезертирал. Дойдохме да говорим с него за предишното му назначение в Лондон, Северна Дакота.
– Глупости! Дошли сте да го арестувате!
– И защо да го правим?
– Сами казахте, че е дезертьор.
– Разследваме поредица от убийства в Лондон.
– Бен не е убивал никого.
– Не твърдим, че го е направил. Той е напуснал града много преди убийствата. Но докато е бил там, е казал нещо, което ни заинтригува. Искаме да го попитаме какво означават думите му. Смятаме, че знае нещо, което може да е свързано с нашето разследване.
Жената свали бавно оръжието.
– Казах ви вече, че Бен не е тук.
– А идвал ли си е?
– Може и да си е идвал – отговори уклончиво тя.
– Имате ли представа къде можем да го открием?
– Никаква – поклати глава тя. – От известно време не се е обаждал.