– Сигурно се притеснявате – предположи Джеймисън и пристъпи напред, за да застане до Декър.
– Аз съм му майка, разбира се, че се притеснявам.
– Ние също се тревожим за него, затова може би трябва да обединим усилия и да го намерим.
– Аз… аз не знам…
– Разбирам недоверието ви, госпожо Пърси. Ще си тръгнем само за да ви покажем, че сме тук с добри намерения. Но мога ли да ви оставя номера си? И да ви помоля, когато видите Бен, да му предадете да се свърже с нас. Искаме само да говорим с него, не да го арестуваме. Това е всичко – каза Декър, извади визитка от джоба си и я подаде на жената.
Тя я погледна предпазливо, сякаш се опасяваше, че ако я докосне, ще се опари. Но очевидно остана доволна, че тези двамата не са дошли да арестуват сина ѝ, защото каза:
– Вижте какво… искате ли да влезете? Току-що направих кафе.
Декър погледна Джеймисън и отвърна:
– Звучи ми чудесно. Доста път бихме. А и тук е по-прохладно, отколкото в Северна Дакота.
Декър и Джеймисън последваха Пърси в дома ѝ. Една от стените в хола бе покрита с глави на животни, превърнати в ловни трофеи.
Пърси долови изумлението на Джеймисън и поясни:
– Съпругът ми и Бен бяха запалени ловци. Почти всички по тези места ходят на лов. Но не за забавление. Ние ядем това, което убиваме.
Тя ги въведе в малка семпла кухня с чамови шкафове и тъмни ламинирани плотове. Подът бе застлан със стар линолеум, завесите на прозорците изглеждаха на повече от петдесет години. Времето в кухнята сякаш бе спряло преди половин век.
Пърси остави пушката на стойката, монтирана на стената, и посочи столовете до масата.
– Заповядайте.
Декър и Джеймисън седнаха, а тя започна да вади чаши и чинийки.
След като им наля кафе, Пърси седна срещу тях. Отметна един кичур от очите си и отпи глътка кафе, отбягвайки любопитните им погледи.
– Сама ли живеете тук? – попита Декър.
Сините очи на Пърси проблеснаха, изпълнени с подозрение.
– Кой ви каза това? Да не би да ме шпионирате? – Тя погледна към пушката. – Какво искате? Кажете ми най-после!
– Вече ви казахме – отговори спокойно Декър. – Искаме да говорим със сина ви.
– Така казахте – заяви Пърси със скептичен тон, – но това не означава, че е истина.
– Истина е – намеси се Джеймисън. – Искаме само да поговорим с него. Не сме тук, за да го арестуваме. Не ни интересува какво се е случило на новото му местоназначение. Нямаме юрисдикция над военната му кариера.
– Федералните са си федерални – сопна се тя.
– Може и така да ви изглежда, но нещата стоят другояче… поне в нашия случай – настоя Декър.
Пърси най-после се успокои и каза:
– Съпругът ми почина преди три години. Надявах се Бен да се върне и да ми помага във фермата. Но това така и не стана.
– Споменахте, че може би е идвал тук – припомни ѝ Декър. – Идвал ли е наистина или не? Разговаряхте ли за онова, което се е случило… и което го е накарало да избяга?
Пърси завъртя чашата в ръцете си.
– Те… те преместиха всички от онази станция. И тези от военновъздушните сили, и Бен, и останалите.
– Точно така, сега в нея се е настанила частна охранителна фирма на име "Вектор" – каза Джеймисън.
– Нямах представа.
– С какво се занимаваше Бен там? – попита Декър.
– С някакви технически неща… компютри и такива работи. – Пърси щракна с пръсти. – А, да! С радари. Мисля, че точно така каза. Но вече не.
– Защо смятате така? – учуди се Джеймисън.
– Нали ви казах, че преместиха и Бен, и всички останали. Предполагам, че сега никой не обслужва радарите. Той беше обучен специално за тази работа. А Бен разбира от тези неща. Винаги е бил много умен.
– Той притесни ли се при новината за прехвърлянето? – продължи с въпросите Декър.
– Да.
– Сигурно и преди е сменял военните бази. Войниците и офицерите отиват там, където ги изпрати командването.
Думите му като че ли объркаха Пърси.
– Беше в Небраска известно време, после в Колорадо… Накрая го прехвърлиха в Северна Дакота. Предполагам, че сте прави.
– И тези прехвърляния не го тревожеха?
– Не…
– За разлика от този път?
– Той… той ми се обади преди година. И каза: "Мамо, ще ни местят. Пращат ни някъде на Източното крайбрежие". Забравих къде точно… А после се озоваха в Колорадо… Така мисля… Поне бяха там известно време.
– Но Бен не замина с тях, така ли? – предположи Декър.
Бевърли Пърси го изгледа притеснено.
– Сигурен ли сте, че не сте дошли тук, за да създавате проблеми на Бен?
– Имате думата ми. Бен спомена ли нещо, което да ви подскаже, че е разтревожен?