– Не беше особено словоохотлив, но усетих, че е притеснен. Всъщност имах чувството, че просто не е на себе си.
– Бен знаеше ли за промените, които предстоят в станцията?
– Никога не е говорил за това.
– А споменавал ли е полковник Марк Съмтър?
– Не.
– Бен идвал ли си е оттогава? – попита Джеймисън.
– Веднъж – отговори Бевърли Пърси и впери поглед в дългите си напукани пръсти. – Преди десетина месеца. Беше отслабнал, избягваше да ме гледа в очите. Попитах го какво не е наред. А той отвърна, че ако ми каже, аз също ще загазя.
– В униформа ли беше?
– Не, Бен не винаги си идваше в униформа. Този път дойде с раница, а тя не беше достатъчно голяма, за да побере униформата му. Попитах го къде е разположена частта му. В Колорадо ли? Но той смени темата. Помоли ме, ако някой пита за него, да кажа, че нито съм го чувала, нито съм го виждала.
– А някой търсил ли го е? – попита Декър.
Тя кимна.
– Три пъти. От военновъздушните сили. Казаха, че бил дезертирал. Загазил здравата. Когато Бен си дойде, беше късно вечерта и не остана дълго. Замина на сутринта още по тъмно. Съобщих му, че са го търсили, а той каза да не се притеснявам. Оттогава не съм го виждала повече – завърши Бевърли Пърси с треперещ глас.
– А идвал ли е някой друг освен военните? – попита Джеймисън.
Пърси отпи от кафето си.
– Не, само те. Никой друг.
– Бен имаше ли близки приятели в Северна Дакота? – продължи Джеймисън. – Говорил ли ви е за някого, с когото са служили заедно?
– Не, за никого.
– А споменавал ли е нещо за Айрин Креймър? – попита Декър.
Пърси се замисли, след което поклати глава.
– Не, не си спомням. Коя е тя?
– Една от жертвите, чието убийство разследваме.
– Притеснявам се, че и Бен може да е мъртъв. Никога не е отсъствал толкова дълго, без да ми се обади. Какво мислите, че става там?
– Това се опитваме да разберем – отвърна Декър. – Бен има ли стая тук?
– Отзад е.
– Там ли спа последния път, когато се прибра?
– Да.
– Имате ли нещо против да надзърнем?
Пърси се надигна от мястото си и ги поведе по коридора.
53.
Декър и Джеймисън се озоваха в стая на тийнейджър, в която отдавна не бе живял никой. Стари плакати на филми и певци. Снимки на спортисти отпреди петнайсет години. Малко сиво бюро с прашасала конзола за видеоигри и слушалки за глава. Етажерка с оръфани романи на Стивън Кинг и Дийн Кунц и техническа литература. Леглото беше широко и прилежно застлано. Килимът беше стар, целият на петна.
Декър и Джеймисън стояха в малката стая и се оглеждаха, а Пърси остана в коридора и примигваше в опит да сдържи сълзите си.
– Идвам тук понякога и сядам на леглото му – каза тя. – Бен вече е на трийсет. Постъпи в армията веднага след като завърши гимназия. Времето лети толкова бързо… направо не мога да повярвам. Имам чувството, че беше вчера, когато се върнахме от родилното.
– Бен има ли компютър? – попита Джеймисън.
– Лаптоп. Но го взе със себе си. Тук нямаме добро… как се нарича…
– Добро покритие?
– Точно така. Той винаги се оплакваше от това. Но какво можех да направя? Няма как да преместя фермата другаде.
Декър отвори гардероба и го огледа. Вътре откри само малко дрехи на закачалки. Прерови джобовете им. На пода имаше кашон. Той го извади и го остави на леглото. Беше пълен с книги, списания и страници, печатани на принтер. Декър прегледа книгите и списанията и хвърли един поглед на листовете хартия. Книгите и списанията бяха посветени на различни технически въпроси, предимно от областта на електронните комуникации. Информацията върху страниците беше свързана с военни съоръжения в Мериленд, Колорадо, Арканзас и Калифорния. Декър ги вдигна и попита:
– Някаква представа защо Бен се е интересувал от тези места?
Пърси пристъпи напред и взе листовете.
– Никаква. Може да е искал да го прехвърлят там.
– Но не всичките са военновъздушни бази.
– А може Бен да ги е запазил от времето, когато е обмислял в кой род войски да постъпи – предположи Джеймисън. – Когато още не е знаел къде иска да служи.
– Не – поклати глава Декър. – В долния ъгъл има дата. Тя показва кога е разпечатана страницата.
Джеймисън забеляза датите едва сега.
– Отпреди година – замисли се тя и погледна объркано Декър.
– Може ли да ги вземем? – попита той.
– Да, разбира се.
Тримата се върнаха в кухнята.
– Смятате ли, че ще видя сина си отново?
– Много ми се иска да можех да ви отговоря категорично. Но ви обещавам, че ще направим всичко по силите си, за да го открием – каза Декър.