– Пипнали са Бевърли Пърси. Мъртва е.
Декър се облегна назад и се замисли върху тази не толкова изненадваща новина. Но какво можеха да направят противниците им? Те нямаха никаква представа какво е казал Бен на майка си. Учудващо беше, че не я бяха убили по-рано. Но за това си имаше съвсем просто обяснение.
– Срещата ни с нея е подписала смъртната ѝ присъда – каза Декър. – Явно са ни проследили до там.
– Съмнявам се, че това е имало някакво значение – отвърна Роби. – Тя е представлявала заплаха за тях. Щяха да я ликвидират рано или късно.
Декър се изправи и отиде до прозореца.
– Аз съм обикновен полицай, Роби. А в момента имам чувството, че съм попаднал във филм за Джеймс Бонд. Нямам никакъв опит в подобни ситуации.
Роби помисли малко и заговори със спокоен и трезв тон:
– Светът не е станал по-безопасно място, Декър. А само по-сложно и объркано. Той е пълен с хора, които непрекъснато вършат злини. По време на Студената война държахме ядрените ракети в постоянна готовност, а сега имаме куп горещи точки по света, където едни хора избиват други, диктатори набират сила, защото демокрацията изглежда в отстъпление, правителствата не си вършат работата и на всички им писва. Но един диктатор не се нуждае от поддръжници, а от последователи. А най-добрият начин той да накара хората да го следват, поне според него, е като ги лиши от избор.
Декър се върна на стола.
– Благодаря за лекцията по проблемите на геополитиката, но тя не ни дава отговорите, които търсим.
– Двамата с Джесика Рийл сме тук, за да ви помогнем. Нашата сила е в осигуряването на охрана и в елиминирането на хора по възможно най-ефективен начин.
– Видях ви в действие.
– Твоята сила е в разкриването на загадки. Имаш ли някакви идеи? Каза, че затворът не е основният проблем. Шефът ни е съгласен с теб.
– А той има ли някакви идеи? – попита Декър.
– Дори да има, не ги е споделил с нас. Но доколкото разбрах, има стратегия относно затвора, която ще доведе до закриването му. Да оставим шефа ми да се справи с това. Ти се фокусирай върху бомбата с часовников механизъм.
Декър го изгледа скептично.
– Вие нямате право да действате на територията на страната.
– Така казва законът.
– Но въпреки това действате.
Роби се надигна от стола си.
– Трябва да се наспиш.
– По-важно от съня е да започна да разплитам този възел.
55.
Синия се беше разположил в кожено кресло в престижен клуб недалече от Капитолия. Край него сновяха безмълвни мъже в ливреи, понесли табли, отрупани с отлежало уиски и купички с ядки. Стените бяха покрити със скъпи тапети и украсени с портретите на възрастни мъже със сериозни лица и строги костюми. Килимът под краката му беше дебел поне половин педя. Мебелите бяха стари, но скъпи. В салона се разнасяха шумолене на вестници, потракване на кубчета лед в коктейлни чаши и приглушени разговори. Тук се решаваха политически и икономически въпроси, които щяха да окажат огромно влияние върху милиони хора, без никой да е търсил тяхното съгласие или поне да ги е уведомил за тези решения.
Атмосферата напомняше за 1920 г., а не за цял век по-късно.
Синия огледа бавно салона. Кимна на онези, които познаваше и уважаваше, а също и на онези, които не харесваше и дори презираше, но не можеше да подмине току-така. Втората група беше далеч по-многобройна от първата, което свидетелстваше за дългите години, посветени на онова, с което се занимаваше той.
Погледът му най-сетне се спря на набит широкоплещест мъж, който влезе с вестник и чаша джин с тоник в ръка. Цялото му същество излъчваше самодоволство от собствената му значимост.
Синия се надигна и пристъпи към него.
– Патрик? – поздрави го той.
Патрик Макинтош, мъжът, който се беше срещнал с полковник Марк Съмтър в малката къща на хиляди километри от тук, веднага застана нащрек.
– Роджър! Как си?
Истинското име на Синия беше Роджър Уолтън, но почти никой не го наричаше така. Това беше едно от редките изключения.
– Не се оплаквам. А ти как си?
– Всичко е наред, благодаря.
– Имаш ли малко време? – попита Синия. – Запазил съм частен салон.
Престорената усмивка на Макинтош се превърна в тънка линия, все едно току-що беше положил клетва, преди да даде показания пред враждебно настроена сенатска комисия.
– Частен салон? За какво ни е? – Макинтош се подсмихва и добави: – На разпит трета степен ли ще ме подложиш?
– Познаваме се достатъчно отдавна, така че знаеш отговора на този въпрос – отвърна добродушно Синия, но едновременно с това стисна здраво Макинтош за лакътя. – А, за малко да забравя! Директор Касиди ти изпраща много поздрави!