– Говорил си с Рейчъл? – попита Макинтош, докато Синия го водеше по тъмен коридор с дървена ламперия.
Влязоха в малка стая, три на три метра, без прозорци, само с два фотьойла, разположени един срещу друг.
– Все пак тя ми е началник.
– Искаш да кажеш, че сте разговаряли за мен?
– Нека не прозвучи като клише, но това е строго секретно. – Синия се усмихна, което подейства успокоително на Макинтош.
– Радвам се, че вече съм в частния сектор. И ти трябва да го направиш, Роджър. Човек с твоя опит, с твоите контакти… Помисли само какви пари можеш да изкараш.
– Имам доста скромни нужди, заплатата ми е напълно достатъчна.
– Аз пък току-що си купих вила в Тоскана. Двамата с Шери ще прекарваме летата там.
– Поздравления.
Двамата седнаха на фотьойлите.
Макинтош остави вестника си и пресуши чашата с джин.
– А аз попътувах напоследък – каза Синия.
– Така ли? Къде? Надявам се, на някое хубаво място. Южна Франция? Рим? Сидни?
– Лондон.
– О, много хубаво.
– Лондон, Северна Дакота.
Макинтош остави празната чаша на масичката до фотьойла си. Синия забеляза, че ръката му не трепна, което говореше добре за самообладанието му.
– Добре ли си изкара… къде каза, че си бил? В Северна Дакота?
– Пътуването се оказа доста полезно. Да не би паметта да ти изневерява?
– Моля?
Синия извади от джоба си плик и малък дигитален диктофон. Отвори спокойно плика и извади от него няколко снимки.
– Изглеждаш много елегантно, Патрик. Доколкото си спомням, нощта беше доста гореща. Твоят колега… или по-точно, твоят съучастник, полковник Марк Съмтър, предпочете да не слага униформа в онази жега. Беше с цивилни дрехи.
Макинтош хвърли поглед на снимките, които той разстла пред него, но не каза нито дума.
След това Синия включи диктофона. В малката стая прозвучаха гласовете на Макинтош и Съмтър.
Когато разговорът свърши, Синия изключи диктофона и се облегна във фотьойла си.
– Е?
– Какво "е"?
– Не смяташ ли, че трябва да дадеш някакво обяснение?
– Не, разбира се – отвърна нехайно Макинтош.
– Добре, тогава ще започна аз. Да видим дали няма да промениш решението си.
– Съмнявам се, че ще го направя.
– В Гуантанамо не са постъпвали нови затворници от две хиляди и осма година – започна Синия. – Текущите разходи за затворниците, останали там, които са стотина, възлизат на един милиард и триста милиона долара годишно.
Макинтош почисти някаква прашинка от ръкава на сакото си.
– Сериозно ли?! Толкова много пари за някакви диваци!
– Но са одобрени и отпуснати по законовия ред.
– Приключихме ли? Защото, честно казано, не разбирам какво обсъждаме.
– Ти си член на съвета на директорите на "Вектор Секюрити".
– Да, знам. Чудесна компания, патриотична, бих казал.
– С един-единствен договор, възложен ѝ от федералното правителство. А именно – поддръжка на военно-отбранителния комплекс "Дъглас С. Джордж", по-известен като военновъздушната станция в Лондон.
– Надявам се, не си изненадан, че съм наясно с всичко това. Посетих Лондон именно като член на съвета на директорите. Изпълнявам си задълженията много съвестно.
– Но не си само член на съвета. Имаш пряк финансов интерес от дейността на "Вектор".
– Което е обичайно за директорите на една компания.
– Годишният бюджет на въпросния комплекс е шестстотин четиресет и четири милиона деветстотин седемдесет и шест хиляди долара.
– Поддържането на сигурността на тази страна излиза скъпо. А сега, ако ме извиниш… – каза Макинтош и се надигна.
– Което означава, че разходите за всеки от десетте затворници там надхвърлят шейсет и четири милиона. Доста скъпо в сравнение с тринайсетте милиона на човек в Гуантанамо.
Макинтош седна.
– Затворници? Какви ги говориш, за бога, Роджър? Да не си се побъркал?
Синия извади още няколко снимки, на които се виждаха двамата мъже, които охраната на базата беше качила в линейките.
– Говоря за тях.
– Но това може да е всеки – отвърна Макинтош, след като хвърли бегъл поглед на снимките. – На мен ми приличат на служители на ВВС, получили слънчев удар. Сам каза, че там е много горещо.
– Това не са служители на ВВС, както много добре знаеш.
– Ти твърдиш едно, а аз друго.
Изражението на Синия стана по-студено и сурово.
– Това шикалкавене взе да ми омръзва, имам и други задачи освен теб. – Той се приведе напред и продължи: – Не го твърдя само аз. Същото казват и директорите на "Вектор". Както и полковник Съмтър. Става въпрос за членове на "Ислямска държава" и "Ал Кайда", за талибани, пленени на бойното поле и вкарани нелегално в тази държава, без никой от правителството да знае за тях.