Декър се обърна и я погледна.
– Стан ми е зет от поне двайсет години. Тук разговарях с него повече, отколкото за последните две десетилетия. Същото се отнася и за сестрите ми.
– Те живеят доста далече. Братята и сестрите порастват и започват да водят собствен живот.
– Ти поддържаш връзка с твоите.
– Аз съм най-голямата в семейството. От мен се очаква да го правя. Не робувам на стереотипи, но все пак жените се справят по-добре в това отношение от мъжете. Поне според мен.
– И аз навремето поддържах връзка със сестрите си, преди злополуката на терена. Обаждах се по телефона, дори им пишех писма. Ходех на гости на Стан и Рене, докато живееха в Колорадо, много преди да се преместят в Калифорния. Още учех в колежа, а те бяха младоженци. Помогнах на Стан да направи покрита веранда в задния двор.
– Чудесно, Декър.
– Подписах професионален договор едва в четвъртата година в колежа. Отначало бях резерва в "Браунс", но си скъсах задника и пробих в отбора, въпреки че не играех редовно. Бях добър, достатъчно едър и достатъчно силен. Но в Националната футболна лига се играе на съвсем друго ниво, там са най-добрите от най-добрите. Не притежавах скоростта, а и някои други качества, които да ме направят твърд титуляр. Беше денят, в който откриха първенството. Тъкмо тичах по терена след първия съдийски сигнал… А следващото, което си спомням, е как дойдох на себе си в болницата. И двете ми сестри бяха там. Бях лежал в кома дни наред. Рене ме държеше за едната ръка, а Даян за другата. Отначало дори не ги забелязах. Виждах само онези странни цветове на монитора. Имах чувството, че съм се побъркал. А после видях сестрите си. Знаех, че това са те, но нещо в мен сякаш си беше… отишло. Не изпитвах нищо към тях. Абсолютно нищо.
Декър извърна поглед.
Джеймисън, която остана смаяна от откровеността му, каза:
– Преживял си ужасна травма, Декър. А после са настъпили някои неочаквани… промени.
– Много мек начин да опишеш случилото се.
– Но ти сега си съвсем различен в сравнение с първата ни среща в онази съдебна зала в Бърлингтън.
– Знам. И това ме плаши.
Декър не каза нищо повече, а продължи да се взира в потъмнялото небе, сякаш очакваше, че то ще му разкрие неговото още по-мрачно бъдеще.
59.
Когато спряха пред портала на базата, към тях се приближиха двама мъже с костюми.
Джеймисън свали прозореца и показа служебната си карта.
– Влизайте – каза единият. – Уведомиха ни за вас.
Порталът се отвори и Джеймисън мина през него.
– Сигурно е работа на Роби – каза тя.
– Когато му звъннах, за да му разкажа какво сме открили, той обеща да организира посещението ни тук. Колегите му ще започнат да разпитват дискретно за евентуалното наличие на химически оръжия.
Джеймисън паркира на същото място като миналия път.
– Откъде ще започнем? – попита тя.
– Да опитаме първо с пирамидата. Едва ли някога ще видя истинските в Египет.
Пред входа стоеше друг мъж с костюм. Носеше слънчеви очила, въпреки че небето беше покрито с облаци. Той им отвори вратата и когато двамата влязоха вътре, видяха, че не само външните, но и вътрешните стени са иззидани от камък.
Помещението беше огромно, а по средата беше разположена, както предположи Декър, апаратурата, обслужваща радарната инсталация, за която Съмтър им бе казал. Тя приличаше на онези огромни телескопи, които човек можеше да види в астрономическите обсерватории, но изглеждаше далеч по-сложна. Покрай стените бяха наредени бюра с компютърни терминали и изключени монитори.
– Еха! – възкликна Джеймисън. – Прилича ми на сцена от научнофантастичен филм, в който някой се опитва да унищожи света.
– Може да не се окаже фантастика – отвърна Декър.
– Благодаря ти за утешителния коментар.
Декър видя една-единствена врата на срещуположната стена.
– Да проверим къде ще ни отведе.
Зад вратата започваха стъпала, които водеха към подземния етаж, на който – както Роби им беше съобщил по-рано – са били държани затворниците. Килиите приличаха по-скоро на клетки, при това изработени набързо и непрофесионално, ако се съдеше по вида им.
– Сглобили си ги надве-натри, когато са решили да използват станцията за затвор – отбеляза Декър. – Не са вложили кой знае каква мисъл.
– За да държиш някого в плен и да го подлагаш на мъчения, не се изисква много мисъл. Нужни са само хора, лишени от скрупули, които вършат неморални неща по неморални причини – заяви разпалено Джеймисън.