Въпреки че Шото бе постигнал същия резултат, катоСоренто, последният бе стигнал 122 000 точки пръв и затова бе по-напред в класацията. Сравнително малкото бонус точки, които АртЗмида, Аех, Шото и аз бяхме получили, задето достигнахме първи до Медния ключ, бяха причината имената ни да останат и тачената група на Големите пет. А сега, след като Дайто бе мъртъв, Соренто също бе спечелил един от тези бонуси. При вида на служебния му номер над името на Шото ми призля. Соренто бе влязъл с коварство сред Големите пет.
Разгледах резултатите по-надолу в Класацията и видях, че в нея имаше вече над пет хиляди имена, а с всеки изминал час броят им се увеличаваше, тъй като нови и нови аватари най-сетне успяваха да победят лича наJoustи да вземат Медния ключ.
По форумите очевидно никой не знаеше какво се е случило с Дайто, но всички бяха на мнение, че Шестиците са го убили през първите няколко минути от битката за Фробоз. Носеха се всевъзможни слухове за начина, по който бе умрял, но никой не бе видял с очите си кончината му. Освен може би Шото, а той бе изчезнал. Изпратих му няколко покани за чат, но не получих отговор. Предположих, че и той като мен се бе съсредоточил изцяло върху това да намери Втората порта преди Шестиците.
Седях в крепостта си, взирах се в Нефритения ключ и повтарях текста, изписан върху него, като влудяваща мантра:
Продължи куеста, като минеш теста.
Продължи куеста, като минеш теста.
Продължи куеста, като минеш теста.
Добре, но какъв тест? Какъв тест трябваше да мина? Тестът на Кобаяши Мару? Предизвикателството наПепси? Как бе възможно тази загадка да е толкова неясна?
Разтрих ядно очи под визьора. Реших да си почина и да поспя. Отворих инвентара на аватара си и върнах обратно Нефритения ключ. Тогава забелязах сребристия станиол в полето до него — опаковката, в която бе увит, когато се появи в дланта ми.
Знаех, че тайната на гатанката беше свързана по някакъв начин с опаковката, но не можех да се сетя как. Първо ми хрумна, че можеше да е препратка към Уили Уонка и Шоколадовата фабрика, но реших, че не беше така. В опаковката нямаше златен билет. Значението ѝ беше друго.
Взирах се в станиола и размишлявах по въпроса, докато вече едва си държах очите отворени. Излязох от ОАЗИС и си легнах няколко часа по-късно, в 6:12 часа стандартно време по ОАЗИС, се събудих внезапно от стържещия звук на алармата която ми извести, че отново имаше промяна в първите места Изпълнен със страховити опасения, влязох в ОАЗИС и отворих Класацията, без да съм сигурен в това, какво да очаквам Може би АртЗмида най-накрая бе преминала през Втората порта? Или пък Аех или Шото бяха имали тази чест.
Но резултатите и на тримата бяха същите. За свой ужас видях, че точките на Соренто се бяха увеличили с 200 000. А срещу служебния му номер вече имаше икони на две порти.
Соренто бе станал първият човек, намерил Втората порта и преминал през нея. Вследствие на това сега аватарът му заемаше първо място в Класацията.
Седях вцепенен и се взирах в служебния му номер, а наум преценявах какви щяха да са последствията от случилото се, След като бе излязъл оттам, той бе получил информация относно това, къде се криеше Кристалният ключ, който отваряше последната порта. Сега единствено Шестиците имаха тази гатанка, което означаваше, че бяха по-близо до Яйцето откогото и да било.
Изведнъж ми призля и започнах да се задушавам. Осъзнах, че това сигурно беше пристъп на паника. Бях шашнат до безобразие. Получих огромен психически шок. Както и да го наре чете, направо се побърках.
Звъннах на Аех, но той не вдигна. Или още ми се сърдеше или имаше по-важна работа. Понечих да се обадя на Шото, но си спомних, че вчера бяха убили аватара на брат му. Сигурно не беше в много добро настроение. Реших засега да не го безпокоя.
Замислих се дали да не отлетя до Бенатар и да се опитам да поговоря с АртЗмида, но се осъзнах. Тя имаше Нефритения ключ вече от два месеца, а още не беше преминала през Втората порта. Новината, че Шестиците бяха успели за по-малко от двайсет и четири часа, сигурно я бе довела до унищожителна ярост. Или до кататония. Най-вероятно в момента не ѝ беше до разговори, най-малкото с мен. Все пак опитах да ѝ позвъня. Тя, както обикновено, не отговори.
Толкова отчаяно исках да чуя познат глас, че поради липсата на други възможности, се задоволих с Макс. В състоянието, в което бях, дори изкуственият компютърно генериран глас ми донесе известна утеха. Разбира се, предварително програмираните отговори на Макс бързо се изчерпаха, а когато той започна да се повтаря, илюзията, че разговарям с друго човешко същество, изцяло се изпари и се почувствах още по-самотен. Човек разбира, че окончателно е съсипал живота си, когато всичко се прецака и единственият, с когото може да си поговори, е софтуерът, управляващ системата му.