АртЗмида, Аех и Шото бяха преминали през Втората порта и бяха взели Кристалния ключ в рамките на 48 часа, след като им изпратих имейла си. Когато АртЗмида получи 25 000 точки за откриването на Кристалния ключ, се изкачи отново на първо място заради бонусите, задето беше намерила първа Нефритения ключ и втора Медния ключ.
Откакто им бях изпратил имейла, АртЗмида, Аех и Шото се опитваха да се свържат с мен, но аз не отговарях на телефонните им обаждания, имейлите и поканите за чат. Нямаше нужда да им разкривам плана си. Те не можеха да ми помогнат, а най-вероятно щяха да се опитат да ме разубедят.
И без това вече нямаше връщане назад.
Затворих Класацията, огледах крепостта си и се почудих дали я виждам за последен път. После си поех няколко пъти въздух — като водолаз, който се готви да се гмурне, и натиснах иконата за изход на дисплея си. ОАЗИС изчезна, а аватарът ми се озова във виртуалния ми офис. Отворих прозорец на конзолата и въведох командата за саморазрушаване на компютъра ми:ШИТСТОРМ.
На дисплея се появи линия, която отчиташе колко процента от процеса са изпълнени и показа, че харддискът ми е изтрит.
— Сбогом, Макс — прошепнах аз.
— Сбогом, Уейд — отвърна Макс няколко секунди преди да бъде изтрит.
Седях на сензорния стол и вече усещах топлината в другия край на стаята. Когато свалих визьора, видях, че през дупките, изрязани във вратата и стената, влизаше пушек. Димът ставаше твърде гъст, за да успеят филтрите за въздух в апартамента ми да го пречистят. Разкашлях се.
Ченгето, което пробиваше вратата, свърши първо. Пушещият метален кръг падна на пода със силно металическо тупване, при което подскочих на стола.
Когато оксиженистът отстъпи назад, напред излезе друго ченге и напръска със замразяваща пяна ръбовете на дупката, за да охлади метала. Досетих се, че го правеха, за да не се изгорят, докато пропълзяват вътре. А щяха да пропълзят в апартамента всеки момент.
— Чисто е! — изкрещя някой от тях към останалите в коридора. — Не виждам оръжия!
Един от оксиженистите тръгна пръв да се катери през дупката и в следващия миг изведнъж се озова пред мен и насочи оръжието си към лицето ми.
— Не мърдай! — извика той. — Или ще ти пръсна черепа, ясно?
Кимнах, че разбирам. Изведнъж ми мина през ум, че това ченге беше първият гост, влязъл в апартамента ми, откакто живеех там.
Второто ченге, което влезе, изобщо не беше толкова любезно. Без да каже нито дума, той дойде до мен и ми запуши устата с парцал. Това беше стандартната процедура, защото така нямаше да мога да давам гласови команди на компютъра си. Нямаше защо да си правят труда. В мига, в който първото ченге влезе в апартамента ми, в компютъра ми се бе задействало възпламеняващо устройство и машината вече се топеше.
След като ченгето завърза лента върху топката плат в устата ми, то ме сграбчи за външния скелет на сензорния костюм, издърпа ме от стола като парцалена кукла и ме запрати на пода. Другото ченге натисна бутона, с който се вдигаше блиндираната врата, и останалите двама се втурнаха вътре, следвани от Уилсън.
Свих се на топка на пода и затворих очи. Неволно се разтреперих и ми се догади. Опитах се да се подготвя психически за онова, което знаех, че щеше да последва.
Щяха да ме изведат навън.
— Господин Линч — каза с усмивка Уилсън, — поставям ви под корпоративен арест. — Той се обърна към ченгетата. — Кажете на отдела по събиранията да дойде и да изчисти апартамента. — После огледа стаята и забеляза тънката струйка дим, която излизаше от компютъра ми. Погледна ме и поклати глава. — Колко глупаво от твоя страна! Щяхме да продадем компютъра и да приспаднем парите от дълга ти.
Не можех да отговоря със запушена уста, затова просто свих рамене и му показах среден пръст.
Свалиха сензорния ми костюм и го оставиха за събирачите. Отдолу бях чисто гол. Дадоха ми сив гащеризон за еднократна употреба и гумени обувки в същия цвят. Веднага щом облякох грапавия като шкурка гащеризон, цялото тяло ме засърбя. Сложиха ми белезници и ми беше трудно да се почеша.
Извлякоха ме в коридора. Силните флуоресцентни лампи изсмукваха цвета от всичко и коридорът приличаше на декор от стар черно-бял филм. Докато слизахме с асансьора към фоайето, си тананиках мелодията, която звучеше в кабината, за да им покажа, че не ме е страх. Но когато насочиха оръжията си към мен, млъкнах.
Във фоайето ме наметнаха със зимно палто с качулка. Не искаха да се разболея от пневмония, след като вече бях имущество на компанията. Човешки ресурс. Изведоха ме навън и слънцето обля лицето ми за пръв път от половин година насам.