Микробусът влезе в гаража за паркиране в основата на кръглата кула и се спусна надолу по поредица от рампи, докато не пристигнахме в голямо открито пространство, което приличаше на товарителен док. Над дългия ред широки портали пишеше:Център за приемане на служители длъжници на ИОИ.
С другите двама длъжници ни свалиха от микробуса пред отряд въоръжени с шокови палки пазачи, които ни поеха Свалиха белезниците ни и извадиха парцалите от устата ни. А после друг пазач сканира зениците ни. Затаих дъх, когато той поднесе скенера пред очите ми. Миг по-късно устройството изписка и той прочете информацията, излязла на екрана му:
— Линч, Брайс, 19-годишен. Пълноправно гражданство. Няма криминално досие. Обвързване с договор за изплащане ня кредит чрез труд. — Той кимна, натисна няколко икони в електронния си бележник и ме отведе в топла и ярко осветена зала със стотици други длъжници. Всички се тътреха бавно един след друг през лабиринт от въжени прегради, като големи деца в кошмарен увеселителен парк. Стори ми се, че в залата имаше колкото мъже, толкова и жени. Но ми беше трудно да преценя, защото почти всички имаха като мен бледа кожа. Бяха напълно обезкосмени и всички бяхме облечени в еднакви сиви гащеризони и носехме сиви гумени обувки. Приличахме на статисти отТи Ейч Екс-1138.
Опашката минаваше през поредица от охранителни пропускателни пунктове. На първия пункт всеки длъжник преминаваше проверка с чисто нов скенер —Метадетектор,за да се провери внимателно дали не е скрил някъде по себе си електронни устройства. Докато чаках реда си, видях как издърпаха няколко души от опашката, след като скенерът намираше инсталиран под кожата миникомпютър или телефон, задействан с гласови команди, маскиран като изкуствен зъб. Младежът пред мен бе скрил в изкуствения си тестис нов модел миниатюрнаСинатроконзола за ОАЗИС, свързана с незаконен интерфейс в мозъчен имплант. На този явно доста му стискаше.
След като минах през пунктовете за проверка, бях заведен в отделението за изследвания — огромна зала, пълна със стотици малки звукоизолирани отделения. Накараха ме да седна в едно от тях и ми дадоха евтин визьор и още по-евтини сензорни ръкавици. Принадлежностите не ми позволяваха да се включа в ОАЗИС, но въпреки това се почувствах по-спокоен, когато ги сложих.
Дадоха ми поредица от тестове за умения, всеки следващ от които бе по-труден, за да проверят какви знания и способности имах в отделните области, които можеше да бъдат използвани от новия ми работодател. Резултатите от тестовете, разбира се, се сравняваха с фалшивите ми дипломи и работен опит, които бях вписал в профила на Брайс Линч.
Постарах се да постигна отлични оценки на тестовете за софтуер, хардуер и мрежи на ОАЗИС и умишлено грешах на тестовете, предназначени да проверят знанията ми за Джеймс Холидей и Великденското яйце. Не исках да ме разпределят в Отдела по оология на ИОИ. Имаше вероятност там да се натъкна на Соренто. Но мислех, че дори да станеше така, че пътищата ни да се пресекат, той нямаше да ме познае. Никога не ме бе виждал лично, а вече почти не приличах на снимката oт ученическата си карта. Въпреки това, не исках да рискувам. И без това вече си насилвах късмета повече, отколкото всеки разумен човек би се осмелил.
Когато най-накрая приключих с последния изпит, ме вкараха във виртуален чатрум, за да се срещна с консултанта по разпределението. Тя се казваше Нанси и с хипнотизиращо монотонен глас ме информира, че поради отличните резултати от тестовете и впечатляващия ми работен опит, съм "награден" с място в отдел Техническа поддръжка за ОАЗИС II. Щях да получавам 28 500 долара годишно, като от заплатата ми щяха да се приспадат разходите за квартира, храна, данъци, здравни осигуровки, стоматологични услуги, очен лекар и развлечения. Остатъкът (ако изобщо останеше нещо) щеше да се превежда по изплащането на дълга ми към компанията. След като изплатях изцяло дълга си, щях да бъда освободен от служба. В същото време, в зависимост от представянето ми, можеха да ми предложат и постоянна работа в ИОИ.
Това, разбира се, бяха пълни глупости. Длъжниците никога не успяваха да изплатят дълговете си и да си спечелят свободата. След като ти удържаха вноските по дълга, глобите за пресрочване и лихвите, се оказваше, че с всеки месец дължиш все повече на компанията. Който допуснеше грешката да стане длъжник на ИОИ, почти със сигурност оставаше длъжен на компанията до края на живота си. Но много хора нямаха нищо против. Според тях това означаваше поне, че имаха сигурна работа и че нямаше да умрат от глад или измръзване на улицата.