Договорът за "Изплащане на дълг чрез труд" се появи в прозорец на дисплея ми. В него имаше дълъг списък с предупреждения и описание на правата ми (или по-скоро на липсата ми на права) като служител, изплащащ дълг. Нанси ми каза да го прочета, да го подпиша и да премина към "Обработка на длъжници". После напусна чатрума. Превъртях текста му до края, без да си правя труд да го чета. Беше дълъг повече от шестстотин страници. Най-отдолу имаше поле за подпис. Написах "Брайс Линч", чиято самоличност бе потвърдена със сканиране на ретините ми.
Макар да използвах фалшиво име, се замислих дали въпреки това договорът можеше да ме задължи юридически. Не бях сигурен, а и не ме интересуваше особено. Имах план и това бе част от него.
Поведоха ме по друг коридор, който водеше до Зоната за обработка на длъжници. Сложиха ме на поточна линия, която ме прекара през дълга поредица от спирки. Първо взеха гащеризона и обувките ми и ги изгориха. После ме прекараха през нещо подобно на автомивка за хора — ред от машини ме насапуниса, изтърка, дезинфекцира, изплакна, подсуши и обезпаразити. След това ми дадоха нов сив гащеризон и гумени пантофи. На следващата спирка няколко машини ми направиха пълен медицински преглед. Ваксинираха ме с най-различни автоматизирани пистолети, които изстреляха игли едновременно в раменете и задника.
Докато пъплех напред по конвейера, плоските екрани, закачени над него, излъчваха непрекъснато един и същ десетминутен филм за обучение:Службата на длъжниците: вашият път от дълговете към успеха!Актьорите бяха телевизионни звезди от треторазредни предавания, които ведро чуруликаха пропагандни реплики, докато съобщаваха нравилата за длъжници на ИОИ. След като го изгледах пет пъти, го научих наизуст. След десетото гледане повтарях думите заедно с актьорите.
— Какво ще се случи, след като завърша курса на обучение и бъда разпределен на постоянното си работно място? — попита Джони, главният герой във филма.
"Ще прекараш остатъка от живота си като корпоративен роб, Джони" — помислих си. Но продължих да гледам как отзивчивият представител на отделЧовешки ресурсина ИОИ му разказваше за всекидневието на длъжниците.
Накрая стигнах до последната спирка, където една машина ми постави електронна гривна за проследяване на глезена — подплатена метална халка, която щракна точно над кокалчето. Според филма за обучение това устройство следеше къде се намирам и ми даваше или отказваше достъп до различни части от офис сградите на ИОИ. Ако се опитах да избягам, да сваля гривната или ако създавах каквито и да било неприятности, устройството можеше да ме парализира с електрошок. Или, ако бе необходимо, можеше да инжектира във вените ми силно успокоително.
След като ми поставиха гривната, друга машина сложи малко електронно устройство на месестата част на дясното ми уxo, като го проби на две места. Направих гримаса от болка и избълвах поток ругатни. От филма знаех, че току-що ми бяха сложили МНК — Маркировка за наблюдение и комуникация. Но повечето длъжници го наричаха просто "наушник". Това ми напомни на маркировките, които природозащитниците поставяха на застрашени от изчезване животни, за да проследяват движението им в дивата природа. В наушника имаше малка слушалка, в която главният компютър наЧовешки ресурсиможеше да прави съобщения или да издава заповеди направо в ухото ми. Устройството имаше и миниатюрна камера, чрез която виждаха онова, което виждах и аз. Във всяко помещение в комплекса на ИОИ имаше монтирани охранителни камери, но това явно не бе достатъчно. Поставяха такива и на главата на всеки длъжник.
Няколко секунди, след като ми сложиха и активираха наушника, започнах да чувам монотонния глас на главния компютър наЧовешки ресурси,който сипеше инструкции и друга информация. В началото гласът ме побъркваше, но постепенно свикнах. Все пак нямах друг избор.
Когато слязох от конвейера, компютърът ме упъти към близко кафене, което напомняше на столовите в старите затворнически филми. Дадоха ми зелен поднос с храна. Безвкусно соево кюфте, купчинка воднисто картофено пюре и някаква подсладена напитка за десерт. Изгълтах всичко за няколко минути. Компютърът ме поздрави за добрия апетит и ми каза, че имам право на петминутно посещаване на тоалетната. След това ме упъти към асансьор без копчета и индикатор за етажи. Когато вратите се отвориха с плъзгане, видях на стената надпие:ОБЩЕЖИТИЕ ДЛЪЖНИЦИ БЛОК 05 — ТЕХНИЧЕСКА ПОДДРЪЖКА.
Излязох от асансьора и се затътрих по настлания с мокет коридор. Беше тихо и мрачно. Единствената светлина идваше от малки подови лампички. Нямах представа колко беше часът. Имах чувството, че бяха минали няколко дни, откакто ме изведоха от апартамента. Едва се държах на крака.