— Първата ти смяна в Техническа поддръжка започва след седем часа — каза монотонно компютърът в ухото ми. — Дотогава можеш да спиш. Завий наляво по коридора и отиди до капсулата си — 42 Г.
Направих, каквото ми казаха. Вече ставах много добър в изпълняването на инструкции.
Общежитието ми напомняше на мавзолей. Представляваше мрежа от коридори с високи сводове, обрамчени със спални капсули във формата на ковчези, подредени в безкрайни редици на десет етажа до тавана. Всяка колона от капсули беше номерирана. А всяка капсула беше отбелязана с буква от А до Й, като капсула А се намираше най-отдолу.
Стигнах до капсулата си в горния край на колона 42. Щом се приближих, люкът се отвори със съскане и вътре примигна мека синя светлина. Качих се по тясната стълба, монтирана между колоните, и стъпих на малката платформа под люка. Когато пропълзях в капсулата, платформата се прибра и той се затвори при краката ми.
Отвътре капсулата беше млечнобяла и приличаше на пластмасов ковчег — висока и широка по един метър и дълга два метра. Подът бе зает от матрак и възглавница. И двете миришеха на изгоряла гума, затова предположих, че са нови.
Освен камерата, закачена на ухото ми, имаше камера и над вратата. Компанията дори не си бе направила труда да я прикрие. Искаха длъжниците им да знаят, че ги наблюдават непрекъснато.
Единственото удобство беше развлекателната конзола — голям плосък екран, чувствителен на допир, вграден в стената. До него на поставка стоеше безжичен визьор. Натиснах екрана и активирах конзолата. Новият ми служебен номер и длъжността ми се изписаха в горната част на дисплея: "Линч, Брайс Т. —ТЕХНИЧЕСКА ПОДДРЪЖКА НА ОАЗИС II— Служебен номер ИОИ-338645".
Под надписа се появи меню със списък на всички развлекателни програми, до които имах достъп в момента. Отне ми няколко секунди да разгледам ограничените предложения. Можех да гледам само един канал: ИОИ-Н — денонощния новинарски канал на компанията. Той бълваше постоянен поток от свързани с нея новини и пропаганда. Имах достъп и до филми и симулации за обучение, повечето от които бяха ориентирани към настоящата ми длъжност като техническа поддръжка за ОАЗИС.
Когато се опитах да отворя една от другите развлекателни колекции,Класически филми,системата ме уведоми, че ще имам достъп до повече програми, след като получа три поредни оценки над среден за работата си. После компютърът ме попита дали искам повече информация относно системата за развлекателни награди на длъжници. Не исках.
Единственият телевизионен сериал, до който имах достъп, беше продуцираната от компанията комедияТоми Кю.Описанието ѝ гласеше, че е "шантава ситуационни комедия, проследяваща злощастните приключения на Томи, нов длъжник, назначен в отдела по техническа поддръжка за ОАЗИС, опитващ се да постигне целта си — финансова независимост и отлични показатели в работата!".
Маркирах първия епизод отТоми Кюи си сложих визьора. Както и очаквах, сериалът на практика беше филм за обучение със записан смях от невидима публика. Изобщо не ми беше интересен. Исках само да поспя. Но знаех, че ме наблюдават и че всяка моя стъпка се следеше и записваше внимателно. Така че останах буден, колкото се може по-дълго, пренебрегвайки епизод след епизод наТоми Кю.
Колкото и да се стараех не успявах да си избия АртЗмида от ума. Каквото и да си внушавах, знаех, че тя е истинската причина да приведа в действие безумния си план. Какво, по дяволите ми ставаше? Имаше напълно реална възможност никога да не успея да избягам от тук. Заля ме лавина от съмнения. Дали манията ми по Лова и АртЗмида най-накрая не ме бе довела до истинска лудост? Защо поех толкова идиотски риск, за да спечеля сърцето на момиче, с което дори не бях се срещал на живо. Момиче, което, изглежда, не желаеше дори да говори с мен. Къде ли беше тя сега? Липсвах ли ѝ?
Продължих да се измъчвам с подобни мисли, докато най-накрая не заспах.
□□30
Кол центърът за техническа поддръжка на ИОИ заемаше цели три етажа в източната кула под формата на буква "I". На всеки от трите етажа имаше лабиринт от обозначени с номера отделения. Моето работно място беше в един отдалечен от прозорците ъгъл. Отделението ми беше напълно голо с изключение на офис стол, закован за пода. Няколко от съседните отделения бяха празни и чакаха пристигането на нови длъжници.
Нямах право да поставям каквито и да било украси в отделението си, защото още не си бях извоювал тази привилегия. Но ако натрупах достатъчно "точки за облаги", като покривах нормативи и получавах добра оценка от клиентите, можех да "похарча" част от тях за привилегията да украся офиса си с, да речем, цвете в саксия или вдъхновяващ плакат на коте, висящо от простор.