По някои от каналите вече излъчваха записа от убийството на Дайто, който им бях изпратил, както и текста от бележката на Соренто, като посочваха, че са ги получили от "анонимен източник". Засега от ИОИ отказваха коментар. Соренто обаче вече знаеше, че някак си съм успял да вляза в базата данни и да взема поне част от информацията. Искаше ми се да мога да видя лицето му, когато разбереше как бях постигнал това — като се бях преструвал на длъжник цяла седмица само няколко етажа по-надолу от офиса му.
През следващите няколко часа екипирах аватара си и се подготвях психически за предстоящата битка. Когато вече не можех да си държа очите отворени, реших да подремна, докато Аех пристигне. Изключих опцията за автоматично излизане от ОАЗИС и задрямах на сензорния стол, завит с новото си яке и пистолета, който бях купил по-рано, в ръка.
Малко по-късно се събудих рязко от мелодията, с която звънеше телефонът ми, когато се обаждаше Аех. Той ме чакаше отвън. Казах му, че идвам. Станах от стола, събрах си вещите и върнах екипировката под наем на гишето. Когато излязох на улицата, видях, че се беше стъмнило. Мразовитият въздух ме удари, сякаш някой ме поля с кофа ледена вода.
Малкият микробус беше паркиран до тротоара на няколко метра от входа. Автомобилът беше кафеникавСънрайдър, дълъг около шест метра, модел от преди поне две десетилетия. Покривът и по-голямата част от кабината бях покрити със соларни панели, както и със сериозно количество ръжда. Прозорците бяха с тъмни стъкла, през които не можех да видя вътрешността.
Поех си дълбоко въздух и прекосих покрития с киша тротоар, изпълнен със странна смесица от страх и вълнение. Когато стигнах до микробуса, една врата отдясно се отвори и се спусна малка стълба. Качих се вътре и вратата се затвори с плъзване зад мен. Озовах се в миниатюрната кухня на автомобила. Вътре беше тъмно, като изключим лампичките, вградени на две редици в пода. Отляво имаше малък спален кът, сместен в пространството над акумулатора. Обърнах се и прекосих бавно сумрачната кухня, след което дръпнах завесата от мъниста, която водеше към кабината.
На шофьорското място седеше ниско, набито чернокожо момиче, което стискаше здраво волана и гледаше право напред. Тя беше на моята възраст, с къса рошава коса и шоколадова кожа, която сияеше на меката светлина, излъчвана от датчиците на таблото. Беше облечена с тениска от турнето2112на Ръш, а числата се опъваха върху големите ѝ гърди. Носеше и избелели черни джинси и чифт кубинки с капси. Трепереше, въпреки че в кабината беше топло и уютно.
За миг се взрях мълчаливо в нея и я изчаках да ми обърне внимание. Накрая момичето се обърна и ми се усмихна, а усмивката разпознах веднага. Същата усмивка, като на Усмихнатия котарак, която бях виждал хиляди пъти на лицето на аватара на Аех през безбройните вечери, които бяхме прекарали заедно в ОАЗИС, разказвайки си безвкусни вицове и гледайки скапани филми. И не само усмивката ѝ ми бе позната. Познавах очите и чертите на лицето ѝ. В мен не остана и капчица съмнение. Младата жена, която седеше пред мен, беше най-добрият ми приятел Аех.
Заля ме вълна от емоции. След като първоначалният шок отшумя, се почувствах измамен. Как бе възможно той —тя —да ме бе лъгал през всичките тези години? Целият пламнах от срам, като се сетих за всички интимни тийнейджърски неща които бях споделял с Аех. С човек, на когото вярвах безрезервно. С човек, когото си мислех, че познавам.
След като не продумах, тя сведе поглед и се взря в кубинките си. Седнах тежко на седалката до нея, без да откъсвам очи от лицето ѝ, без да знам какво да кажа. Тя ме поглеждаше крадешком, а после извръщаше очи нервно. Все още трепереше.
Целият ми гняв и чувството, че са ме лъгали, се изпариха бързо.
Не се сдържах и се разсмях. Не подигравателно. Усети това, защото раменете ѝ малко се отпуснаха, и въздъхна облекчено. После и тя се разсмя. Стори ми се, че се смееше през сълзи.
— Здрасти, Аех — казах аз, щом се успокоихме. — Как си?
— Добре, Зи. Всичко е цветя и рози. — И гласът ѝ звучеше познато. Но не беше толкова плътен, колкото онлайн. През цялото това време тя бе използвала софтуер, за да го преправя.
— Е, срещнахме се най-сетне — казах аз.
— Да, срещнахме се.
Настъпи неловка тишина. Поколебах се за миг, защото не знаех какво да правя. После последвах инстинкта си, протегнах се и я прегърнах.
— Радвам се да те видя, стари приятелю. Благодаря, че дойде да ме вземеш.
Тя също ме прегърна.
— И аз се радвам да те видя — отвърна искрено.
Пуснах я и се отдръпнах назад.
— Боже, Аех — казах с усмивка — знаех, че криеш нещо, но не съм си представял…