— Е, Парзивал — обърна Шото огромната глава на робота си към мен. — Време е за шоу, стари приятелю. Ако тази сфера не изчезне, както предвиждаш, ще станем за смях.
— „Хан ще свали щита“ — цитира Аех. — „Трябва да му дадем още време!“
Засмях се и с дясната длан на робота потупах лявата си китка там, където би стоял часовник.
— Аех е прав. До пладне остават още шест минути.
Последните ми думи бяха заглушени от поредния рев на тълпата. Точно пред нас, от вътрешната страна на сферата, вратите на замъка на Анорак се отвориха и от тях излезе един аватар на Шестица.
Соренто.
Той се ухили на освиркванията и ропота, които го посрещнаха, и помаха с ръка на разположените пред замъка Шестици, които незабавно се разпръснаха и му освободиха голямо пространство. Соренто пристъпи напред и застана точно срещу нас само на двайсетина метра от другата страна на щита. От замъка излязоха още десет Шестици, които се разположиха зад Соренто на голямо разстояние един от друг.
— Имам лошо предчувствие — промърмори АртЗмида в микрофона си.
— Аз също — прошепна Аех.
Соренто огледа обстановката и ни се усмихна. Когато проговори, гласът му бе увеличен от мощни тонколони, монтирани на бойните кораби и танковете на Шестиците, за да могат да го чуят всички наоколо. И тъй като тук се бяха стекли и камери, и репортери от всички големи новинарски канали знаех, че думите му се излъчват пряко по целия сняг.
— Добре дошли в Замъка на Анорак — каза той. — Очаквахме ви. — Направи жест с ръка, обхващащ разярената тълпа, която го заобикаляше. — Трябва да призная, че малко се изненадахме от броя на хората, които дойдоха. Вече би трябвало да е ясно и на най-невежите от вас, че никой не може да премине през този щит.
Изказването му бе посрещнато с оглушителна вълна от крясъци, заплахи, обиди и цветисти ругатни. Изчаках малко, а после вдигнах ръцете на робота си, за да призова тълпата да утихне. След като всички се смълчаха, включих радиостанцията си, така че всички да ме чуват, което имаше същия ефект, като да включиш гигантски мегафон. Намалих звука на слушалките си, за да не ме оглушат виковете на тълпата, и казах:
— Грешиш, Соренто. Ще влезем по пладне. Всички до един.
Морето от ловци изригна в одобрителни възгласи. Соренто не си направи труд да ги изчака да утихнат.
— Опитайте — отвърна той с усмивка. После извади от инвентара си един предмет и го постави на земята пред себе си. Увеличих образа и стиснах устни. Беше робот играчка. Двукрак динозавър с бронирана кожа и две големи оръдия, прикрепени на гърба. Веднага го познах от няколко японски филми с чудовища.
Беше Мекагодзила.
— Кирю! —извика Соренто по мегафона. При тази команда малкият артефакт мигновено разрасна, докато не се извиси почти толкова, колкото самия замък — два пъти по-висок от „гигантските“ роботи, които ние четиримата пилотирахме. Главата на механизираното влечуго почти докосваше горната част на сферичния щит.
Тълпата замлъкна вцепенена, а сред хилядите ловци се разнесе уплашено шумолене, щом разпознаха чудовището. Всички знаеха кой беше металният исполин. И всички знаеха, че той е почти неуязвим.
Соренто влезе в робота през вратичка в една от масивните пети. Няколко секунди по-късно звярът се раздвижи. Очите му засияха в яркожълто и той отметна глава назад, отвори нащърбената си паст и нададе пронизителен металически рев.
Като по даден сигнал Шестиците зад Соренто извадиха своите малки роботи и ги активираха. Пет от тях си бяха избрали лъвовете роботи, които се превръщаха във Волтрон. Останалите петима имаха роботи отРоботекиНеон дженезис еванджелиън.
— Мамка му! — прошепнаха АртЗмида и Аех в един глас.
— Хайде, елате! — извика предизвикателно Соренто. Думите му отекнаха надалеч.
Много от ловците на предни линии неволно отстъпиха назад. Няколко други се обърнаха и си плюха на петите. Но ние с Аех, Шото и АртЗмида не помръднахме.
Погледнах на дисплея си колко беше часът. Оставаше по-малко от минута. Натиснах едно копче на контролното табло на Леопардон и гигантският ми робот извади сияещия си меч.