□□37
Озовах се сред необятно, черно празно пространство. Не виждах нито стени, нито таван, но явно имаше под, защото стоях върху нещо. Изчаках няколко секунди така, в несигурност. Тогава в бездната отекна гръмък електронен глас. Звучеше, сякаш беше генериран от примитивен синтезатор за реч, подобен на онези, използвани за игри катоQ*BertиGorf.„Постигни по-добър резултат или умри!“ — заяви гласът. После се появи лъч светлина някъде отгоре. Пред мен, в основата на лъча, стоеше стар монетен автомат за игри. Веднага разпознах характерния ъгловат шкаф.Tempest, Атари,1980 г.
Затворих очи и увесих нос.
— Мамка му — промърморих. — Хора, на тази игра не ме бива много.
— О, я стига — прошепна АртЗмида. — Трябваше да се досетиш, чеTempestще да бъде застъпена по някакъв начин в Третата порта. Беше очевидно.
— О, нима? И защо?
— Заради цитата на последната страница на Алманаха — отвърна тя. — „Но аз по пътя им ще сложа спънки, че току-виж от лекия успех олекнала наградата им.“
— Чувал съм този цитат — казах раздразнено. — На Шекспир е. Но си мислех, че така Холидей просто иска да каже колко труден ще е Ловът.
— Освен това обаче цитатът е и следа — каза АртЗмида. — Той е от последната пиеса на Шекспир —Бурята.
— Мамка му! — изсъсках. — Как съм могъл да пропусна по-добно нещо?
— И аз не направих тази връзка — призна си Аех. — Браво, АртЗмида.
— Бурясе появява за малко и във видеоклипа към песентаПодразделениянаРъш —добави тя. — Една от любимите на Холидей. Няма как да я подмине човек.
— Еха, добра е! — възкликна Шото.
— Добре! — извиках аз. — Явно е било очевидно, няма нужда да ми го натякваш!
— Значи не си се упражнявал много на тази, Зи, така ли? — попита Аех.
— Съвсем малко, преди много време. Но не достатъчно. Вижте най-високия резултат — посочих към монитора. Пишеше 728 329. Инициалите срещу него бяха „Дж. Д. X.“ — Джеймс Донован Холидей. Както се и опасявах, броячът за кредити в долната част на екрана показваше единица.
— Да му се не види — каза Аех. — Имаш само един кредит. Като наBlack Tiger.
Спомних си за монетата с допълнителния живот в инвентара, която вече не можех да ползвам, и я извадих. Но когато я пуснах в процепа, машината я върна. Взех я и видях до процепа за монети лепенка с надпис:Само жетони.
— Е, тази идея е безполезна. Не виждам никъде машина за жетони.
— Явно имаш право само на една игра — каза Аех. — Всичко или нищо.
— Не съм играл наTempestот години. С мен е свършено. Няма как да бия резултата на Холидей от първия опит.
— Не е нужно — каза АртЗмида. — Виж годината на издаване.
Погледнах към долната част на екрана.@MCMLXXXATARI— 1980 г.
— С какво ще му помогне това? — попита Аех.
— Да, как ще ми помогне?
— Това означава, че играта е първата версия наTempest —обясни АртЗмида. — Версията, която била разпространена с бъг в кода. Когато пусналиTempestпо игралните зали, децата открили, че ако умреш при даден резултат, машината ти дава шепа допълнителни кредити.
— О — казах, малко засрамен. — Нямах представа.
— Ако се беше интересувал колкото мен, щеше да го знаеш — отвърна АртЗмида.
— Да му се не види, момиче — подсвирна тихо Аех. — Доста си се постарала.
— Благодаря — каза АртЗмида. — Има някаква полза от това да си вманиачен по видеоигри. И да нямаш личен живот. — При тези думи всички се разсмяха. Без мен обаче, бях твърде нервен.
— Добре, Арти. Какво да направя, за да спечеля безплатните жетони?
— В момента преглеждам дневника си — отвърна тя. Чух шумолене на хартия. Като че ли прелистваше страниците на истинска книга.
— И просто случайно си носиш хартиено копие от дневника? — попитах аз.
— От край време си водя дневника в тетрадки, подвързани със спирала, което е много удобно, като се има предвид, че акаунтът ми в ОАЗИС и всичко в него преди малко бяха изтрити. — Чу се още шумолене от прелистване на страници. — Намерихго! Първотрябва да натрупаш над 180 000 точки. След това трябва да завършиш играта с резултат с последни цифри 06,11 или 12.Ако успееш, ще получиш четирийсет безплатни жетона.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— Добре. Започвам.
Изпълних ритуала, който правех, преди да започна някоя игра. Протегнах се, изпуках кокалчетата на пръстите си и завъртях врат наляво и надясно.
— Боже, колко още ще се мотаеш? — попита Аех. — Напрежението ще ме убие.
— Тихо! — скастри ги Шото. — Оставете човека да се приготви!