— От един час по новините излъчват записа от разговора ти в чатрума на Соренто — каза Аех, след като натисна пауза на клипа. — Особено онази част, в която заплашва да те убие, а после взривява караваната на леля ти.
Аех натисна бутона и клипът продължи. Федералните продължиха със Соренто през фоайето, пълно с репортери, които се блъскаха и викаха въпроси. Журналистът, който снимаше клипа, се спусна напред и тикна камерата в лицето му.
— Лично ли дадохте заповедта за убиването на Уейд Уотс? — извика. — Как се чувствате, след като изгубихте състезанието?
Соренто се усмихна, но не отговори. Тогава адвокатът му застана пред камерата и се обърна към репортерите:
— Обвиненията срещу клиента ми са абсурдни. Записът, който се разпространява, очевидно е фалшификат. Нямаме какво друго да кажем за момента.
Соренто кимна и продължи да се усмихва, докато федералните го извеждаха от сградата.
— На проклетникът вероятно ще му се размине — казах аз. — ИОИ могат да си позволят да наемат най-добрите адвокати на света.
— Така е — отвърна Аех, след което се ухили широко. — Но вече и ние можем да си го позволим.
□□39
Когато излязох от кабината за достъп до ОАЗИС, Ог ме чакаше пред вратата.
— Браво на теб, Уейд! — дръпна ме той и ме прегърна мечешки. — Браво!
— Благодаря, Ог! — още бях замаян и едва се държах на краката си.
— Докато беше в ОАЗИС, тук пристигнаха няколко от директорите на ГСС, както и всички адвокати на Джим. Чакат те горе. Както сигурно предполагаш, нямат търпение да говорят с теб.
— Веднага ли трябва да се срещна с тях?
— Разбира се, че не! — засмя се Мороу. — Сега те са твои служители! Остави ги да чакат колкото си искаш! — Той се наведе напред. — Моят адвокат също е тук. Той е добър човек, истински питбул. Ще се погрижи да не те будалкат, искаш ли?
— Благодаря, Ог. Много съм ти задължен.
— Глупости! Аз трябва да ти благодаря. Не съм се забавлявал така от десетилетия! Справи се страхотно, малкия.
Огледах се несигурно. Аех и Шото все още бяха в кабинките си и даваха импровизирана онлайн пресконференция. Но кабината на АртЗмида беше празна. Обърнах се към Ог.
— Знаеш ли къде е АртЗмида?
Ог се усмихна и посочи с ръка.
— Качи се по стълбите и влез през първата врата, която ше видиш. Каза, че ще бъде в центъра на лабиринта от жив плет. — Той се усмихна загадъчно. — Лабиринтът е лесен. Бързо ще я намериш.
Излязох навън и примижах, докато очите ми свикнат със светлината. Въздухът беше топъл, а слънцето вече се бе вдигнало високо. В небето нямаше нито едно облаче.
Денят бе прекрасен.
Лабиринтът беше разположен върху няколко акра зад имението. На входа, подобен на фасадата на замък, имаше отворена порта. Стените от гъст жив плет бяха високи три метра и нямаше как да надникна над тях, дори да се качах на някоя от поставените тук-там пейки.
Влязох в лабиринта и безуспешно обикалях няколко минути. Накрая осъзнах, че дизайнът на лабиринта бе идентичен с този вAdventure.
След това ми трябваха само няколко минути, за да стигна до обширното празно пространство в центъра. Там имаше голям фонтан с каменна скулптура на трите дракона — онези с форма на патици от играта. Всеки от тях бълваше струя вода, вместо огън.
И тогава я видях.
Седеше на каменна пейка наблизо и се взираше във фонтана. Седеше с гръб към мен със сведена глава. Дългата ѝ черна коса се спускаше по дясното ѝ рамо. Виждах, че кърши ръце в скута си.
Страхувах се да се приближа. Най-накрая събрах смелост да заговоря.
— Здравей!
Тя вдигна глава, но не се обърна.
— Здравей — промълви в отговор. И гласът ѝ беше като на АртЗмида. Гласът, който бях слушал с часове. Това ми даде смелост да пристъпя напред.
Приближих се до фонтана и спрях пред нея. Тя обаче чу стъпките ми и извърна глава.
Но аз я виждах.
Изглеждаше точно като на снимката от досието. Имаше същите Рубенсови форми. Същата бледа кожа с лунички. Същите кристални сини очи и гарвановочерна коса. Същото красиво кръгло лице със същия червеникав белег. Но за разлика от снимката, сега не се опитваше да прикрие белега с косата си. Беше я отметнала назад, за да го видя.
Зачаках мълчаливо, но тя отказваше да ме погледне.
— Изглеждаш точно както си те представях. Красива.
— Наистина ли? — попита тя тихо. После бавно обърна лице към мен и ме заразглежда малко по малко, като започна от краката и постепенно стигна до лицето. Когато очите ни най-накрая се срещнаха, се усмихна нервно.