Уменията ми вJoustсе оказаха много по-закърнели, отколкото предполагах. През първите пет минути просто се опитвах да се отпусна и да си припомня управлението и ритъма на играта. През това време Ацерерак успя да ме убие два пъти, като безмилостно удряше крилатия си звяр в моя по съвършена траектория. Личът боравеше с контролните устройства на играта с премереното съвършенство на машина, каквато, разбира cе, беше — неигрален персонаж с изкуствен интелект от най-ново поколение, програмиран лично от Холидей.
В края на първата игра започнах да напипвам отново ритъма наJoust.Постепенно си припомнях движенията и триковете, които бях усвоил по време на маратоните с Аех. Но Ацерерак не се нуждаеше от загрявка. Той играеше съвършено от самото начало и нямаше как да компенсирам изоставането си. Уби и последния ми човек преди дори да стигна 30000 точки. Голям срам.
— Загуби една игра, Парзивал — разтегли той устни в усмивка. — Остава още една.
Личът не си губи времето да ме кара да стоя и да гледам как доиграва играта. Той намери опипом бутона за изключване отзад на автомата, изключи захранването, включи го отново и рестартира играта. След като на екрана премина поредицата от изображения с логото наУилямс Електроникс, в ръката му се материализираха още две монети и той ги пусна в автомата.
— Готов ли си? — попита и отново се наведе над контролното табло.
Поколебах се за миг и попитах:
— Всъщност имате ли нещо против да си сменим местата? Свикнал съм да играя отляво.
Това беше самата истина. Когато играех с Аех в Мазето, винаги играех от страната на щрауса, а позицията ми отдясно при първата игра бе разстроила леко ритъма ми.
Ацерерак обмисли молбата ми, а после кимна:
— Разбира се — рече той, отстъпи назад и си разменихме местата. Изведнъж ми мина през ум колко абсурдно изглеждаме отстрани: момче с ризница и немъртъв крал, наведени над класическа аркадна игра. Подобно сюрреалистично изображение човек би очаквал да види единствено на корицата на стар брой на списаниеХеви МетълилиДракон.
Ацерерак натисна бутонаИграч 2и очите ми се впериха в екрана.
Следващата игра също започна зле за мен. Движенията на противника ми бяха безмилостни и прецизни и при първите няколко атаки само се опитвах да му се изплъзна. Разсейвах се и от непрестанното потракване на кокалестия му показалец по бутона за стрелба.
Отпуснах се, съсредоточих се и се насилих да не мисля за това, къде се намирам, срещу кого играя и какъв е залогът. Опитах се да си представя, че съм в Мазето и играя с Аех.
Това подейства. Забравих за всичко друго и нещата се преобърнаха в моя полза. Започнах да откривам недостатъците в играта на лича, пропуските в програмирането. Бях научил това в продължение на години, докато овладявах стотици различни видеоигри. Винаги имаше трик, с който да победиш компютърния си противник. В игра като тази надарен човек винаги можеше да триумфира над изкуствения интелект, защото софтуерът не може да импровизира. Той може да реагира на случаен принцип или по предварително зададен ограничен брой начини въз основа на краен брой от предварително програмирани условия. Във видеоигрите това беше аксиома и така щеше да си остане, докато хората не изобретяха истински изкуствен интелект.
Втората битка бе изключително оспорвана, но към края забелязах модела в техниката на игра на лича. Като сменях посоката, в която щраусът вървеше в определен момент, го карах да блъсне щъркела в приближаващите се мишелови. Чрез този трик успях да изгърмя допълнителните му животи един по един. През това време и аз умрях на няколко пъти, но накрая го победих при десетата вълна от мишелови с последния си живот.
Отдръпнах се от машината и въздъхнах облекчено. По челото и около визьора ми се стичаха струйки пот. Избърсах с ръкав и аватарът ми направи същото движение.
— Игра добре — каза Ацерерак. За моя изненада, той ми подаде съсухрената си ръка с подобни на нокти пръсти. Стисна я и се изкикотих нервно.