— Когато имам конкуренция, се мобилизирам максимално. А сега имам сериозен конкурент.
Погледнах към вълшебната бариера. Арт3мида беше над 50-то ниво и стената щеше да стои на мястото си максималната продължителност на заклинанието: петнайсет минути. Можех единствено да изчакам да изчезне.
— Голяма си злобарка — заявих аз.
Тя се ухили и поклати глава:
— Просто съм хаотично неутрална, сладурче.
Усмихнах ѝ се в отговор.
— Въпреки това ще стигна преди теб при Първата порта.
— Вероятно, но това е само началото. Трябва да преминеш през нея. А има и още два ключа, и още две порти. Разполагам с предостатъчно време да те настигна и да те оставя да ми дишаш праха.
— Ще видим, уважаема.
Тя посочи към прозореца с Класацията.
— Вече си известен. Осъзнаваш ли какво означава това?
— Нямах много време да мисля по въпроса.
— Аз пък съм мислила. Мисля за това от пет седмици. Появата ти в Класацията ще промени всичко. Хората отново ще се вманиачат по състезанието, като в началото. Медиите вече полудяха. До утре всички ще знаят кой е Парзивал.
Изведнъж ми се зави свят.
— Може би ще станеш известен и в истинския свят — продължи тя. — Ако разкриеш самоличността си.
— Не съм такъв идиот.
— Добре. Защото залогът е милиарди долари и сега всички ще си мислят, че знаеш къде е Яйцето. Много хора биха убили за тази информация.
— Наясно съм с това. Благодаря ти за загрижеността, но ще се оправя.
В действителност обаче не бях много уверен в себе си. Изобщо не бях мислил по този въпрос, може би защото не бях вярвал, че наистина можех да стигна до този етап.
Помълчахме известно време и се взирахме в часовника.
— Какво ще правиш, ако спечелиш? — попита внезапно Арт3мида. — За какво ще похарчиш всичките тези пари?
Виж, за това бях мислил много. Непрекъснато си фантазирах как бих ги похарчил. С Аех си правехме нелепи списъци с нещата, които щяхме да си купим, ако спечелехме наградата.
— Не знам — отвърнах. — Предполагам за обичайното. Ще заживея в голямо имение. Ще си купувам готини неща. Няма да съм беден.
— Големи мечти имаш, няма що. И след като си купиш имение и готини неща, какво ще правиш с останалите сто и трийсет милиарда?
Не исках да ме помисли за някакъв идиот и импулсивно ѝ казах какво си мечтаех да направя, ако спечеля. Досега не го бях споделял с никого.
— Ще финансирам построяването на космически кораб с ядрени двигатели, който да лети в орбита около Земята. После ще го заредя с вода и храна за цял живот, със самоподдържаща се биосфера и суперкомпютър, съдържащ всички филми, книги, видеоигри и произведения на изкуството, създавани някога от човешката цивилизация, както и с отделно копие на ОАЗИС. Ще поканя на борда няколко от най-добрите си приятели, както и екипи от учени и лекари. Ще се разкараме от тази дупка, ще излезем от Слънчевата система и ще търсим друга планета, подобна на Земята.
Разбира се, още не бях разработил плана и имаше много подробности, които не бях доизмислил.
Арт3мида повдигна вежди.
— Много амбициозен план. Но осъзнаваш, че половината население на планетата умира от глад, нали? — В гласа ѝ не се долавяше злонамереност. По-скоро говореше, сякаш наистина си мислеше, че е възможно да не съм наясно с този факт.
— Да, знам — отвърнах отбранително. — Причината толкова много хора да гладуват е, че планетата ни е съсипана. Земята умира. Време е да я напуснем.
— Гледаш много негативно на нещата. Ако аз спечеля наградата, ще се погрижа всички хора да имат достатъчно храна. След като се справим със световния глад, ще измислим как да разрешим екологичната и енергийната криза.
Обърнах очи с досада.
— Да бе! И след като сътвориш това чудо, ще създадеш чрез генно инженерство смърфове и еднорози, които да припкат из прекрасния нов свят.
— Говоря сериозно — каза тя.
— Нима наистина мислиш, че е толкова просто? Че можеш да напишеш чек за сто и четирийсет милиарда долара и да оправиш всички проблеми на света?
— Не знам. Може и да не е възможно, но поне ще опитам.
— Ако спечелиш.
— Точно така. Ако спечеля.
В този миг часовникът на ОАЗИС удари полунощ. Разбрахме го веднага, защото тронът на подиума внезапно се появи отново, а на него неподвижно седеше Ацерерак, сякаш току-що бяхме влезли в залата.
Арт3мида погледна към него, а после пак към мен. Усмихна ми се и ми помаха:
— Доскоро, Парзивал.
— Доскоро — отвърнах.
Арт3мида се обърна и тръгна към подиума.
Провикнах се след нея:
— Хей, Арт3мида!
Тя се обърна. Незнайно защо се почувствах длъжен да ѝ помогна, макар да знаех, че не биваше.
— Пробвай да играеш от лявата страна. Аз спечелих така Струва ми се, че е по-лесно да го победиш, ако той играе с щъркела.