Мамка му.
От години се чудех какви ли предизвикателства ме чакат зад Първата порта, но и през ум не ми бе минавало, че можеше да е нещо подобно. А вероятно трябваше да се досетя.Военни игрибеше един от най-любимите филми на Холидей. Именно по тази причина го бях гледал повече от трийсет пъти. Освен това филмът беше супер, а главният герой беше тийнейджър хакер. Изглежда цялата ми подготовка си бе заслужавала.
Изведнъж чух електронно пиукане. Като че ли идваше от десния джоб на джинсите ми. Без да свалям лявата си длан от джойстика, с дясната бръкнах в джоба си и извадих електронен часовник. Беше 7:45 часът. Когато натиснах бутона за спиране на алармата, на дисплея ми се появи предупреждение:
С гласова команда извадих картата на ОАЗИС на дисплея си с надеждата да видя къде ме беше отвела портата. Но се оказа не само, че вече не бях в Мидълтаун, а че изобщо не се намирах в ОАЗИС. Бях извън пределите на картата. Портата бе транспортирала аватара ми в отделна симулация, виртуално място извън ОАЗИС. Изглежда, единственият начин да се върна обратно, бе да завърша мисията и да премина през портата. Но ако това беше видеоигра, как трябваше да я играя? Ако беше мисия, каква беше целта ми? Продължих да играя наGalagа,докато размишлявах по тези въпроси. Миг по-късно в залата влезе едно момче и дойде при мен.
— Здрасти, Дейвид — рече то и впери очи в екрана.
Разпознах го. Казваше се Хауи. Във филма героят на Матю Бродерик го оставя да доиграе играта, когато хуква към училището.
— Здрасти, Дейвид! — повтори момчето със същия тон. Сега обаче думите му се появиха и като текст в долната част на дисплея ми като субтитри. Под тях в червено примигваше надписът:ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ДИАЛОГ!
Изведнъж започна да ми просветва. Симулацията ме предупреждаваше, че това е последният ми шанс да кажа следващата реплика от диалога във филма. Ако не проговорех, вероятно щях да видя надписаКРАЙ НА ИГРАТА.
Но не се паникьосах, защото знаех репликата. Бях гледалВоенни игритолкова пъти, че знаех наизуст целия филм.
— Здрасти, Хауи! — отвърнах. Но гласът, който чух в слушалките, не беше моят. Беше гласът на Матю Бродерик — и щом изрекох репликата, предупреждението на дисплея ми изчезна и в горната му част се появи резултат от 100 точки.
Напънах си мозъка да си припомня останалото от сцената. Сетих се за следващата реплика:
— Как си? — попитах аз и резултатът ми скочи на 200 точки.
— Добре — отвърна Хауи.
Почувствах се зашеметен. Това беше невероятно. Намирах се във филма. Холидей бе превърнал лентата отпреди петдесет години в интерактивна игра в реално време. Колко ли време му бе отнело да я програмира?
На дисплея ми се появи ново предупреждение:
ЗАКЪСНЯВАШ ЗА УЧИЛИЩЕ! ПОБЪРЗАЙ!
Отстъпих от автомата и попитах Хауи:
— Искаш ли да доиграеш?
— Да — отвърна той и хвана джойстика. — Благодаря!
Изведнъж на пода на залата от мястото, на което стоях, към изхода се появи зелена пътека. Тръгнах по нея, но после си спомних, че трябва да се върна и да взема тетрадката си от машинатаDig Dag,както прави Дейвид във филма. Тогава резултатът ми се увеличи с още 100 точки и на дисплея ми се появи cъобщение:БОНУС ЗА ДЕЙСТВИЕ!
— Чао, Дейвид! — провикна се Хауи.
— Чао! — провикнах се аз в отговор. Получих още 100 точки. Лесна работа!
Тръгнах по зелената пътека, излязох от игралната зала извървях няколко пресечки по гъмжащия от минувачи булевард. Сега вървях по обрамчена с дървета улица в предградие. Завих зад един ъгъл и видях, че пътеката водеше до голяма тухлена сграда. На табелата над вратата бе изписано:Гимназия Сномиш— училището на Дейвид, където се развиваха следващите няколко сцени във филма.
Изтичах в сградата, мислейки трескаво. Ако наистина трябваше само да изричам репликите от филма през следващите два часа, работата щеше да е лесна. Бях напълно подготвен, без дори да подозирам. ЗнаехВоенни игрипо-добре и отИстински генийиПо-добре мъртъв.
Докато тичах по празния училищен коридор, на дисплея ми се появи ново съобщение:
ЗАКЪСНЯВАШ ЗА ЧАСА ПО БИОЛОГИЯ!
Продължих да тичам с всички сили по зелената пътека, която сега примигваше ярко. Накрая стигнах пред вратата на класна стая на втория етаж. През прозорчето видях, че часът беше започнал. Учителят стоеше пред черната дъска, а чинът, на които седях, бе единственият празен в стаята.