— Не. Внимавах много да го запазя в тайна. Там никой не ме знае като Парзивал. Дори и учителите.
— Добре. И аз взех същите предпазни мерки. За съжаление, няколко от ловците, които идват в Мазето, знаят, че учим на Лудус, и може би ще се досетят. Тревожа се най-много за един…
Внезапно ме обзе паника.
— Ай-р0к ли?
Аех кимна.
— Звъни ми непрекъснато, откакто името ти се появи в Класацията, и ме пита какво знам. Направих се на малоумен и той като че ли се върза. Но ако и моето име се появи в Класацията, се обзалагам, че ще започне да се хвали, че ни познава. А когато тръгне да разправя на други ловци, че и двамата с теб учим на Лудус…
— Мамка му! — изругах аз. — Тогава всички ще се спуснат насам, за да намерят Медния ключ.
— Точно така. И съвсем скоро всички ще знаят къде се намира гробницата.
Въздъхнах.
— В такъв случай е най-добре да вземеш ключа преди това да стане.
— Ще се постарая. — Той вдигна модулаГробницата на ужасите. —А сега ме извини, но трябва да прочета това книжле за стотен път.
— Късмет, Аех. Обади ми се, след като преминеш през портата.
— Ако изобщо успея…
— Ще се справиш. А след това ще се видим в Мазето и ще си поговорим.
— Дадено, амиго.
Той ми помаха за довиждане и тъкмо се канех да затворя, когато казах:
— Хей, Аех.
— Да?
— Може да си припомниш копията до полунощ.
Той изглеждаше учуден за миг, а после по лицето му се разля усмивка.
— Разбрах, мерси, приятел.
— Късмет.
Когато видеовръзката прекъсна, се зачудих дали с Аех ще успеем да запазим приятелството си при вида на всичко, което ни предстоеше. И двамата не искахме да работим като екип, затова от сега нататък щяхме да сме съперници. Дали след време щях да съжалявам, че днес му помогнах? Щях ли да се проклинам, че несъзнателно го бях насочил към скривалището на Медния ключ?
Изтиках тези мисли от съзнанието си и отворих имейла от Арт3мида, който беше оформен като старомодно писмо.
Скъпи Парзивал,
Поздравления! Видя ли, че стана известен? Въпреки че сега май и двамата сме под светлината на прожекторите. Страшничко е, нали?
Благодаря ти за съвета да играя от лявата страна. Оказа се прав. Това някак си ми помогна да успея. Но да не си си помислил, че сега съм ти задължена, господинчо!:-)
Първата порта беше невероятна, нали? Изобщо не очаквах подобно нещо. Щеше да е по-добре, ако Холидей бе дал възможност да играя Али Шийди, но какво да правиш…
Новата гатанка е много заплетена. Надявам се да не ни трябват още пет години да я дешифрираме.
Просто исках да ти кажа, че за мен бе чест да се запознаем. Надявам се пътищата ни отново да се пресекат в скоро време.
Искрено твоя,
Арт3мида
Р. S. Радвай се на първото си място, докато можеш. Няма да трае дълго.
Препрочетох имейла ѝ няколко пъти, ухилен като напушен ученик. После ѝ написах отговор.
Скъпа Арт3мида,
И аз те поздравявам. Оказа се права, конкуренцията определено те стимулира.
Няма защо да ми благодариш за съвета да играеш отляво. Но сега наистина си ми задължена.;)
Новата гатанка е нищо работа. Струва ми се, че вече я разгадах, Как е при теб?
За мен също бе чест да се запознаем. Ако ти се прииска да се видим в някой чатрум, ми се обади.
Нека Силата бъде с теб,
Парзивал
P.S. Да не би да ме предизвикваш? Приемам ръкавицата, жено.
След като преписах писмото наново няколко десетки пъти, натиснах бутона за изпращане. После отворих на екрана снимката на гатанката за Нефритения ключ и започнах да я анализирам сричка по сричка. Но не можех да се съсредоточа. Колкото и да се опитвах да се концентрирам, все започвах да мисля за Арт3мида.
□□13
Аех премина през Първата порта рано на следващата сутрин.
Името му се появи в класацията на трето място с резултат 108 000 точки. Точките, които той бе получил за Медния ключ, бяха с 1000 по-малко, но за преминаването през Първата порта се даваха все така по 100 000.
Тази сутрин отидох на училище. Замислих се дали да не се обадя, че съм болен, но се притеснявах, че отсъствието ми можеше да предизвика подозрения. Оказа се обаче, че грешах. Заради възродения интерес към Лова повече от половината ученици и доста от учителите не си бяха направили труда да дойдат. Тъй като всички в училище ме знаеха под името Уейд3, никой не ми обърна никакво внимание. Докато обикалях незабелязан по коридорите, реших да се порадвам на тайната си самоличност. Чувствах се като Кларк Кент или Питър Паркър. Хрумна ми, че татко много би се зарадвал.