— Разбира се. Но има и още. В замяна на работата ти, ще ти плащаме по два милиона долара годишно и ще ти дадем един милион долара в аванс, ако подпишеш договора. А ако ни помогнеш да намерим яйцето, ще получиш бонус от двайсет и пет милиона.
Престорих се, че смятам на пръсти.
— Леле! — възкликнах престорено. — Може ли да работя от вкъщи?
Соренто, изглежда, се опитваше да прецени дали се шегувам.
— Не, опасявам се, че не може. Трябва да се преместиш да живееш в Кълъмбъс. Ще ти осигурим отлично жилище тук, в сградата, както и личен кабинет, най-нов модел екипировка за достъп…
— Чакай малко — вдигнах аз длан. — Искате да живея в небостъргача на ИОИ с всички останали Маз… оолози?
Соренто кимна.
— Само докато намерим Яйцето.
Сдържах се да не покажа отвращението си.
— Ще получавам ли осигуровки? Здравни и стоматологични? За очни прегледи? Ключ за тоалетната на директорите? Такива работи.
— Естествено. — Започваше да губи търпение. — Е, какво ще кажеш?
— Може ли да си помисля няколко дни?
— Опасявам се, че не е възможно — отвърна той. — До няколко дни Ловът може да е приключил. Трябва да ни отговориш веднага.
Облегнах се назад и се взрях в тавана, сякаш обмислях офертата. Соренто зачака, вперил съсредоточено очи в мен. Тъкмо се канех да му дам отговора, който си бях подготвил предварително, когато той вдигна ръка.
— Моля те, изслушай ме, преди да отговориш. Знам, че повечето ловци са си втълпили, че ИОИ е зловредна компания, както и че Шестиците са безмозъчни корпоративни роботи без чест и уважение към "истинския дух" на състезанието. Мислиш ни за пълни продажници, нали?
Кимнах и едва се сдържах да не добавя "меко казано".
— Това е нелепо — продължи Соренто и ми хвърли доброжелателна усмивка, която подозирах, че е генерирана от софтуера му за дипломатичност. — Шестиците не се различават особено от ловен клан, макар да разполагат с по-добро финансиране. Имаме същите интереси като ловците. Както и същата цел.
"И каква е целта ви? — искаше ми се да извикам. — Да съсипете ОАЗИС завинаги ли? Да опорочите единственото нещо, което прави живота ни поносим?"
Соренто изглежда прие мълчанието ми като знак да продължи.
— За разлика от общоприетото схващане, ОАЗИС всъщност няма да се промени драстично, когато ИОИ поеме контрола. Разбира се, ще се наложи да въведем месечна потребителска такса. И да увеличим приходите от реклама в симулацията. Но възнамеряваме да направим и множество подобрения. Филтри за облика на аватарите. По-строги правила за строежите. Ще превърнем ОАЗИС в по-добро място.
"Не — помислих си аз. — Ще го превърнете в корпоративен фашистки увеселителен парк, където шепата хора, които могат да си позволят таксите, вече няма да имат и капчица свобода."
Повече не можех да слушам предложението на този кретен.
— Добре — казах най-накрая. — Навит съм. Бройте ме. Или както там му казвате. Съгласен съм.
Той, изглежда, се изненада. Явно не бе очаквал подобен отговор. Усмихна се широко и тъкмо се канеше да ми подаде ръка, когато го прекъснах.
— Но имам три малки условия. Първо, искам бонус от петдесет милиона долара, когато намеря Яйцето, а не двайсет и пет. Става ли?
Той не се поколеба.
— Дадено. Какви са другите ти условия?
— Не искам да съм втори по ранг. Искам твоята длъжност, Соренто. Искам да ръководя цялата работа. Да стана директор на Оперативния отдел. Номер едно. А, и искам всички да ми викат "Номер едно". Става ли?
Устата ми като че ли вече не се подчиняваше на мозъка. Не можех да се сдържа.
Усмивката му се стопи.
— И какво друго?
— Не искам да работя с теб — посочих го с пръст. — От теб ме побиват тръпки и ми се струва, че си пълен смотаняк. Освен това очевидно си идиот, който не разбира нищо от работата си. Затова, ако шефовете ти са готови да те уволнят и да ме назначат на твое място, ще работя за вас. Съгласен ли си?
Тишина. Лицето на Соренто представляваше стоическа маска. Вероятно софтуерът му за разпознаване на лицевите изражения филтрираше емоции като гняв и ярост.
— Би ли се консултирал с шефовете си и после ми съобщи дали са съгласни? Или пък те може би ни наблюдават? Обзалагам се, че ни гледат. — Помахах към невидимите камери. — Здравейте, момчета! Какво ще кажете?
Последва дълго мълчание, по време на което Соренто ме наблюдаваше свирепо.
— Разбира се, че ни гледат — каза той най-накрая. — И току-що ми съобщиха, че са съгласни с всичките ти изисквания. — Не звучеше толкова разстроен, колкото се надявах.
— Наистина ли? Не ме будалкаш, а? Страшно! Кога започвам? И още по-важно, кога си тръгваш ти?
— Веднага — отвърна той. — Компанията ще изготви договора и ще го изпрати на адвоката ти за одобрение. После… те ще изпратят самолет, който да те докара в Кълъмбъс, за да подпишеш договора и да сключите сделката. — Соренто стана. — Това е всичко…