— Всъщност — вдигнах аз ръка и го прекъснах отново. — Току-що премислих предложението и ще взема да ви откажа. Предпочитам сам да намеря Яйцето, мерси. — Станах. — А ти и останалите Мазници можете да вървите на майната си.
Соренто се усмихна. После се разсмя. Дълъг искрен смях, който доста ме уплаши.
— О, много те бива! Браво на теб! Наистина ти се вързахме, хлапе! — Когато смехът му утихна, той заяви: — Такъв отговор очаквах. А сега ми позволи да ти представя втората ни оферта.
— Има и още? — Седнах на стола и вдигнах крака на бюрото му. — Добре. Казвай.
— Ще преведем пет милиона долара в сметката ти в ОАЗИС на мига, ако ни дадеш подробни указания до Първата порта. Трябва само да ни кажеш какво си направил. След това ще се оправим и сами. А ти можеш да продължиш да търсиш Яйцето сам. Договорката ни ще остане в пълна тайна. Никой няма да разбере.
Признавам, че се замислих за секунда. Пет милиона долара щяха да ми стигнат до края на живота. А дори да помогнех на Шестиците да преминат през Първата порта, нямаше гаранция, че щяха да успеят да се справят със следващите две. Не бях сигурен дори чеазщях успея.
— Повярвай ми, синко — каза Соренто, — по-добре да приемеш това предложение, докато можеш.
Бащинският му тон ме подразни до краен предел и това ми помогна да реша категорично. Не можех да се продам на Шестиците. Ако го направех и те някак си спечелеха състезанието, щях аз да съм виновен. Нямаше начин да живея с тази мисъл. Но ако можех да продам информацията на Шестиците сега и ако накрая те спечелеха състезанието, щях да съм виновен. Нямаше да мога да живея с тази мисъл. Надявах се Аех, Арт3мида и другите ловци, с които се свържеха, да са на същото мнение.
— Ще ти откажа — отвърнах аз, свалих краката си от бюрото и станах. — Благодаря за отделеното време. Много се забавлявах.
Соренто ме погледна тъжно, после ме подкани с жест да седна отново.
— Всъщност това не е всичко. Имам едно последно предложение за теб, Парзивал. Запазихме най-добрата си оферта за накрая.
— Вие не разбирате ли от намек бе, хора?Не можете да ме купите.Така че се разкарай. Адиос. Довиждане. Сбогом.
— Седни, Уейд.
Замръзнах. Нима току-що бе изрекъл истинското ми име?
— Точно така, нахално лайно такова — излая Соренто. — Знаем кой си. Уейд Оуен Уотс. Роден на 12 август, 2024 г. Родители — мъртви. Освен това знаемкъдесе намираш. Живееш с леля си в каравана на Портланд Авеню № 700 в Оклахома Сити. Клетка 56-V, за да сме по-точни. Според разузнавателния ни екип си се прибрал в караваната късно снощи и оттогава не си излизал. Така че в момента още си там.
Зад него се отвори прозорец, в който се появи пряко предаване от купчините, в които живеех. Изгледът беше от птичи поглед и сигурно предаваха от самолет или сателит. От този ъгъл се виждаха само двата главни входа на караваната. Значи не ме бяха видели как всяка сутрин излизам през прозореца на пералното помещение и как вечер се прибирам пак от там. Не знаеха, че в момента се намирам в скривалището си.
— Ето те и теб — каза Соренто и увеличи няколко пъти образа, докато караваната на леля не се видя ясно. После превключи на термален изглед и видях сияещите очертания на десетина души — деца и възрастни в жилището. Почти всички седяха неподвижно и изглежда бяха в ОАЗИС.
Изгубих ума и дума. Как ме бяха намерили? Нали беше невъзможно да се добереш до данните от сметките в ОАЗИС. А в акаунта дори не бях попълнил адреса си. Не беше задължително да го попълваш, когато създаваш аватара си. Трябваше да дадеш само името си и сканирано изображение на ретините. В такъв случай откъде знаеха къде живея?
Сигурно имаха достъп до досието ми в училище.
— Вероятно първата ти реакция в момента ще е да излезеш от ОА3ИС и да хукнеш да бягаш — каза Соренто. — Не те съветвам да го правиш. Караваната е свързана с голямо количество експлозиви. Той извади от джоба си предмет, който приличаше на дистанционно управление, и го вдигна. — А пръстите ми са на детонатора. Ако напуснеш чатрума, ще умреш за няколко секунди. Разбираш ли какво ти казвам, господин Уотс?
Кимнах бавно и отчаяно се опитах да се окопитя.
Той блъфираше.Трябвашеда блъфира. А дори да казваше истината, изглежда не знаеше, че не бях в караваната. Соренто явно си мислеше, че един от по-дребните сияещи термални силуети е моят.
Ако в караваната на леля ми избухнеше бомба, щях да съм в безопасност тук, под купа от стари коли. Нали? Освен това нямаше да убият толкова много хора, само за да се доберат до мен.