— Как…? — успях само да смотолевя аз.
— Как разбрахме кой си ли? И къде живееш? — ухили се той. — Лесна работа. Издъни се, всезнайко. Когато си се записал в Държавната образователна система на ОАЗИС, си им дал името и адреса си. Сигурно за да ти изпращат там срочните бележки.
Беше прав. Името на аватара ми, истинското ми име и домашният ми адрес се съхраняваха в ученическото ми досие. Бях се записал година преди началото на състезанието. Преди да стана ловец. Преди да се науча да крия истинската си самоличност.
— Как разбрахте, че уча в онлайн училище? — попитах го. Знаех отговора, но протаках, за да спечеля време.
— Из форумите на ловците през последните няколко дни се носят слухове, че двамата с приятелчето ти Аех учите на Лудус. Когато чухме това, решихме да се свържем с няколко училищни администратори и да ги подкупим. Знаеш ли колко печелят на година училищните администратори, Уейд? Много малко. Направо е скандално. Един от тях бе достатъчно любезен да претърси базата данни с ученици за името Парзивал и познай какво.
До прозореца с предаването на живо от купчините изникна друг прозорец. В него се появи снимка на училищното ми досие. Пълното ми име, дата на раждане, номер на социална осигуровка и домашен адрес. Оценките ми. Всичко беше там заедно със снимката ми от стар годишник, направена преди повече от пет години — точно преди да се прехвърля да уча в ОАЗИС.
— Намерихме данните и на приятеля ти Аех. Но той е бил достатъчно умен да даде фалшиво име и адрес, когато се е записал. Затова ни отне малко повече време да го издирим.
Соренто замълча, за да ми даде възможност да отговоря, но аз не продумах. Пулсът ми се ускори и трябваше да си напомням да дишам.
— И така, стигаме до последното ни предложение. — Той потри ръце въодушевено, като дете, което се кани да отвори подарък. — Кажи ни незабавно как да стигнем до Първата порта иначе ще те убием. Веднага.
— Блъфираш — казах неволно. Но мисля, че не блъфираше. Изобщо не блъфираше.
— Не, Уейд. Замисли се. При всичко, което става в момента в света, да не мислиш, че някой ще го е грижа за експлозия в гето в Оклахома Сити? Ще си помислят, че е поредната злополука в лаборатория за наркотици. Или пък, че някоя терористична групировка се е опитвала да направи бомба в домашни условия. И в двата случая това просто ще означава, че няколкостотин мизерници по-малко ще взимат ваучери за храна и ще дишат ценния кислород. На никого няма да му пука. А на властите дори няма да им мигне окото.
Беше прав. Опитах се да протакам няколко секунди, за да реша какво да правя.
— Ще ме убиете, за да спечелите видеоигра?
— Не се прави на наивен, Уейд. Тук са заложени милиарди долари, както и контролът върху най-печелившите корпорации в света и ОАЗИС. Това не е просто игра. Холидей бе истински глупак да заложи компанията си за награда в състезание. — Соренто се наведе напред. — Но ти все още можеш да излезеш победител. Ако ни помогнеш, ще ти дадем пет милиона. Ще се пенсионираш на седемнайсет години и ще си живееш като цар до края на живота си. Или можеш да умреш след няколко секунди. Ти решаваш. Но първо се запитай следното — ако майка ти беше жива, тя как би искала да постъпиш?
Този въпрос страшно щеше да ме ядоса, ако не бях толкова уплашен.
— Какво ще ви попречи да ме убиете, след като ви дам, каквото искате?
— Каквото и да си мислиш, не искаме да убиваме никого, освен ако не е абсолютно наложително. А и има още две порти, нали? — сви рамене той. — Помощта ти може да ни потрябва, за да преминем и през тях. Аз лично се съмнявам, но началниците ми са на друго мнение. Въпреки това, в момента нямаш кой знае какъв избор, нали? — Той снижи глас, сякаш ми казваше тайна. — Ето какво ще направим. Ти ще ми дадеш подробни инструкции как да вземем Медния ключ и да минем през Първата порта. И ще останеш в чатрума, докато потвърдим всичко, което ни кажеш. Ако излезеш оттук преди това, ще гръмнеш. Разбра ли? А сега започвай да разказваш.
Помислих си дали да не направя каквото искаха от мен. Наистина. Но обмислих сериозно този вариант — и не можах да намеря и една основателна причина, поради която да ме оставят жив, след като им помогна да преминат през Първата порта. Единствената логична възможност беше да ме убият и да ме отстранят от състезанието. Със сигурност нямаше начин да ми дадат пет милиона долара или да ме оставят жив, за да разкажа пред медиите как от ИОИ са ме изнудили. Особено ако в караваната ни наистина имаше поставена бомба с дистанционно управление, която да послужи за доказателство.
Не. Според мен имаше само два варианта. Или блъфираха, или щяха да ме убият дори и да им помогнех.