Говорих с брокер в един чатрум и той ми показа виртуално изображение на новата ми бърлога. Мястото изглеждаше идеално. Наех го под новото си име и предплатих наема за шест месеца. Така брокерът нямаше да ми задава въпроси.
От време на време късно през нощта, докато автобусът бавно бръмчеше по разбитата магистрала, свалях визьора и гледах през прозореца. Никога не бях излизал от Оклахома Сити и ми беше интересно да видя как изглеждаше и останалата част от страната. Но гледката през прозореца неизменно беше мрачна и всички западащи, пренаселени градове, през които минавахме, изглеждаха напълно еднакви.
Накрая, след като пълзяхме по магистралата като че ли от месеци, на хоризонта се появи силуетът на Кълъмбъс, сияещ като Оз в края на павирания жълт път. Пристигнахме по залез слънце и в града вече светеха повече електрически крушки, отколкото някога бяха виждал накуп. Бях чел, че из целия град са разположени огромен брой соларни панели, а в покрайнините имаше две електрически централи за слънчева енергия. Те поглъщаха слънчевата светлина по цял ден, съхраняваха я и после я използваха през нощта.
Когато спряхме на автогарата в Кълъмбъс, връзката ми с ОАЗИС внезапно прекъсна. Свалих си визьора и докато изчаках реда си да сляза от автобуса, най-накрая започнах да осъзнаем в какво положение се намирах. Досега някак си успявах да не мисля по въпроса, но на практика вече бях беглец, който живееше под фалшиво име. Търсеха ме влиятелни хора. Хора, които искаха да ме убият.
Със слизането изпитах чувството, че на плещите ми се стоварваше тежко бреме. Задъхах се. Предположих, че изпадам в пристъп на паника. Насилих се да си поемам бавно и дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. Трябваше само да се добера до новия си апартамент, да включа апаратурата и да вляза в ОАЗИС. Тогава всичко щеше да се оправи. Щях да се върна в познатата обстановка и да се почувствам в безопасност.
Спрях едно автоматично такси и въведох новия си адрес на екрана. Механичният глас на бордовия компютър ми каза, че при състоянието на пътния трафик в момента щяхме да стигнем за трийсет и две минути. По време на пътуването се взирах през прозореца в тъмните улици. Чувствах се замаян и притеснен. Непрекъснато поглеждах към брояча, за да видя още колко път ми оставаше. Най-накрая таксито спря пред сградата, в която щях да живея — сив монолит на брега на река Сайото, граничещ с гетотоТуин Ривърс.Забелязах по-светлото очертание върху фасадата, където някога стояло логото наХилтън— по времето, когато сградата била хотел.
Натиснах бутона за плащане и слязох от таксито. Огледах се, вдъхнах за последен път свеж въздух, взех си чантата и се озовах във фоайето. Когато влязох в охранителната клетка, сканираха пръстовите отпечатъци и ретините ми и на екрана се изписа новото ми име. Светна зелена лампичка, вратата на клетката се отвори и продължих към асансьорите.
Апартаментът ми се намираше на четирийсет и втория етаж и беше номер 4211. Ключалката на входната врата трябваше да сканира ретините ми, след което вратата се отвори с плъзгане и лампите светнаха. В стаята с форма на куб и с един-единствен прозорец нямаше мебели. Влязох вътре, затворих вратата и я заключих. Заклех се тържествено да не излизам навън, докато не постигна целта си. Щях да забравя за истинския свят, докато не намерех Яйцето.
Второ ниво
Не харесвам особено реалността, но тя си остава единственото място, където можеш да намериш прилична храна.
Граучо Маркс
□□17
АртЗмида: Там ли си?
Парзивал: Да! Здравей! Не мога да повярвам, че най-накрая ми отговаряш.
АртЗмида: Отговарям ти само за да те помоля да престанеш. Идеята да си чатим не е добра.
Парзивал: Защо? Мислех си, че сме приятели.
АртЗмида: Ти си страхотен, но сме конкуренти. Враждуващи ловци. Заклети врагове. Знаеш как стоят нещата.