АртЗмида ми намигна и след миг краката ѝ се сляха и се превърнаха в опашка на русалка. Тя плесна с нея, стрелна се напред, като свиваше и разгъваше тяло в такт с бързия, насечен ритъм, и се понесе из въздуха. След това се завъртя с лице към мен, усмихна се и ме подкани с жест да се приближа. Косата ѝ се развяваше като ореол около главата ѝ, все едно бе под вода.
Когато стигнах до нея, тя ме хвана за ръка. В същия миг опашката изчезна, краката ѝ се появиха отново и тя продължи да ги върти и да описва "ножици" в такт с музиката.
Тъй като не се доверявах повече на инстинкта си, заредих скъп софтуер за танци, нареченТраволта,който си бях свалил и изпробвал по-рано същата вечер. Програмата пое контрол върху движенията на Парзивал, синхронизира ги с музиката и четирите ми крайника затанцуваха елегантно и пластично. В един миг се преобразих в краля на бала.
Очите на АртЗмида грейнаха от изненада и удоволствие и тя започна да имитира движенията ми, а двамата се въртяхме един около друг като ускоряващи се електрони. И тогава АртЗмида започна да променя формата си.
Аватарът ѝ загуби човешкия си облик и се разстла в пулсираща аморфна маса, която променяше размера и цвета си в зависимост от музиката. Аз избрах опцията "огледален образ на партньора" от танцовия софтуер и последвах примера ѝ. Крайниците и торсът на аватара ми се разливаха и точеха като карамел и обгръщаха АртЗмида, а по кожата ми шареха и се сменяха странни пъстри мотиви. Приличах на Гумения човек, ако се бе надрусал здраво с ЛСД. След малко всички останали на дансинга започнаха да менят формата си и да се разливат в петна от цветна светлина. Скоро центърът на клуба приличаше на неземна лампа.
Когато песента свърши, Ог се поклони и пусна баладатаОтново и отновона Синди Лоупър. Аватарите около нас се групираха по двойки.
Поклоних се елегантно на АртЗмида и протегнах ръка към нея. Тя се усмихна и прие. Придърпах я към себе си и двамата се понесохме из въздуха. Ог настрои дансинга да се върти в посока, обратна на часовниковата стрелка, тъй че всички аватари се завъртяха бавно около невидимата централна ос на клуба като прашинки в стъклена топка.
И преди да успея да се спра, думите просто излязоха от устата ми:
— Влюбен съм в теб, Арти.
В първия момент тя не реагира. Просто ме изгледа шокирано, докато аватарите ни продължаваха да се реят един около друг на автопилот. След това превключи разговора ни на личен гласов канал, тъй че никой да не ни подслушва.
— Не, не си, Зи. Дори не ме познаваш.
— Напротив — възразих аз. — Познавам те по-добре от всички останали хора, които съм срещал.
— Знаеш за мен само онова, което аз искам да знаеш. Виждаш само онова, което аз искам да видиш. — Тя постави длан върху гърдите си. — Това не е истинското ми тяло, Уейд. Нито истинското ми лице.
— Не ме интересува! Влюбен съм в ума ти… в характера ти. Не ме интересува външният ти вид.
— Само така говориш — отвърна тя с леко разтреперан глас. — Повярвай ми. Ако ме видиш на живо. Ще останеш отвратен.
— Защо говориш така?
— Защото съм отвратително деформирана. Или страдам от паралич. Или съм на шейсет и три години. Което си харесаш.
— Не ме интересува дали някое от тези неща е вярно. Кажи ми къде да се срещнем и ще ти го докажа. Още сега ще хвана самолет и ще дойда, където и да се намираш. Говоря сериозно.
Тя поклати глава.
— Ти не живееш в истинския свят, Зи. От всичко, което си ми казвал, мисля, че никога не си живял там. Ти си като мен. Живеем в тази илюзия. — Тя посочи виртуалната зала. — Няма как да знаеш какво е истинска любов.
— Не говори така! — Очите ми се насълзяваха и не си направих труда да го крия от нея. — Да не би да е, защото ти казах, че никога не съм имал истинска приятелка? И че съм девствен? Защото…
— Разбира се, че не. Нищо подобно. Това няма никакво значение.
— Тогава какъв е проблемът? Моля те, кажи ми!
— Ловът. Знаеш това много добре. Откакто започнахме да се виждаме, и двамата изоставихме състезанието. В момента трябва да се посветим на намирането на Нефритения ключ. Обзалагам се, че Соренто и Шестиците правят точно това. Както и всички останали…
— Състезанието да върви по дяволите! Както и Яйцето! — извиках аз. — Не чу ли какво ти казах? Влюбен съм в теб! Искам да бъда с теб. Повече от всичко.
Тя се взря в мен. Или по-скоро аватарът ѝ гледаше моя безизразно. После каза:
— Съжалявам, Зи. Аз съм виновна. Позволих нещата да излязат от контрол. Трябва да престанем.
— За какво говориш? Да престанем с кое?
— Мисля, че трябва да се разделим. Да престанем да прекарваме толкова много време заедно.