— Да започнем празненството отначало, искате ли? — попита той и сложи иглата на грамофона върху плоча с техно ремикс наАтомикна Блонди. На присъстващите бе нужна минутка да се отърсят от шока, но след това всички отново затанцуваха.
Огледах се за АртЗмида, но тя явно бе изчезнала. Тогава зърнах аватарът ѝ да излита през новия изход, който Шестиците бяха пробили. Тя спря отвън, колкото да погледне за миг към мен.
□□19
Компютърът ме събуди малко преди залез слънце и започнах ежедневния си ритуал.
— Събудих се! — изкрещях в тъмното. През последните няколко седмици, откакто АртЗмида ме заряза, ми бе много трудно да ставам сутрин. Затова бях изключил функцията да звъни през пет минути и бях настроил компютъра да свири песента на УемСъбуди ме, преди да тръгнеш,усилена докрай. Ненавиждах това парче от дъното на душата си; и ако исках да го спра, единственият начин беше да стана. Не беше най-приятният начин за започване на деня, но вършеше работа.
Песента спря и сензорният ми стол моментално промени формата си от легло в стол и ме изправи в седнало положение. Свалих визьора и компютърът започна бавно да пуска лампите, като остави време на очите ми да се пригодят към светлината. Нищо от външния свят не влизаше в апартамента ми. Единственият прозорец в жилището някога предлагаше изглед към небостъргачите на Кълъмбъс, но аз го напръсках с черен спрей няколко дни, след като се нанесох. Бях решил, че всичко навън ще ме разсейва от мисията ми и че нямам време да се взирам през прозореца. Все още трябваше да понасям приглушения шум на дъжда и вятъра, на автомобилите по улиците и летателните апарати. Дори те можеха да ме разсеят. Понякога изпадах в нещо като транс и часове наред седях със затворени очи, без да усещам колко време бе минало, заслушан в звуците навън.
Бях направил още няколко промени в апартамента, за да е по-подсигурен и удобен. Първо, замених паянтовата врата с нова — блиндирана и затваряща се с вакуум. Поръчвах всичко, от което се нуждаех — храна, тоалетна хартия, ново оборудване — онлайн и ми го доставяха пред вратата. Доставките се извършваха по следния начин: първо, скенерът, монтиран в коридора, потвърждаваше самоличността на доставчика, а моят компютър потвърждаваше, че наистина съм поръчал доставката. После външната врата се отключваше и се отваряше до стоманения шлюз с размерите на душкабина. Доставчикът оставяше пратката, пицата или каквото носеше в шлюза — и излизаше. Външната врата се затваряше със съскане и се заключваше, а пакетът минаваше през скенер, рентген и съдържанието му се анализираше по всички възможни начини, след което получавах потвърждение. Накрая отключвах вътрешната врата и взимах поръчката си. Капитализмът идваше при мен, без да се налага да общувам лично с други човешки същества. А аз исках точно това.
Самата стая не беше кой знае какво, което не ми пречеше, защото не я гледах много. В общи линии представляваше куб с размери десет на десет метра. В едната стена бяха вградени душкабина и тоалетна, а на отсрещната — малка ергономична кухня. Но аз не готвех, хранех се със замразени ястия или си поръчвах храна онлайн. Готварските ми умения се изчерпваха с това да опека замразени сладкиши в микровълновата.
Останалата част от стаята бе заета от апаратурата ми за достъп до ОАЗИС. Бях инвестирал в нея всеки излишен цент, който имах. Непрекъснато излизаха нови, подобрени и по-бързи компоненти, затова непрестанно харчех големи суми от скромните си приходи, за да ъпгрейдвам апаратурата.
Перлата в короната на терминала ми беше сглобената лично от мен конзола. Бях я сглобил елемент по елемент в огледалночерна сферична кутияОдинуеър.Конзолата имаше квантов процесор, толкова бърз, че едва ли не изпълняваше командите ми, преди да съм ги задал. А вътрешният харддиск бе достатъчно голям, че да съхранява три цифрови копия на всичко съществуващо.
Столът, на който прекарвах по-голямата част от времето си беше последен моделШаптик Технолъджис НС 5000.Висеше на две роботизирани ръце, монтирани на стените и тавана. Те можеха да го въртят по всичките му четири оси, затова, когато седях на него, обезопасен с колани, можеше да ме обръща върти, да разтърсва тялото ми и да ми създава усещането, че падах, летях или управлявах ядрена ракета, която профучаваше през каньон на четвъртата луна на Алтаир VI.
Столът бе синхронизиран със сензорния ми костюмШаптик Бутсют,който обхващаше цялото ми тяло. Материята покриваше всеки сантиметър от врата надолу и имаше дискретни отвори, през които можех да облекчавам физическите си нужди, без да се налагаше да го събличам целия. Външната повърхност на костюма беше покрита със сложен екзоскелет — мрежа от изкуствени сухожилия и стави, които отчитаха и можеха да ограничават движенията ми. В костюма имаше вградена мрежа от свързани помежду си датчици, които се допираха до кожата ми през няколко сантиметра. Те можеха да бъдат активирани на по-малки или по-големи групи, за да симулират контакт — да карат кожата ми да усеща допира, сякаш наистина докосвах виртуалните предмети. Убедително симулираха усещането при потупване по рамото, ритник в прасеца или куршум в гърдите (вградените системи за сигурност не позволяваха да получа физически наранявания, затова симулираното прострелване по-скоро се усещаше като силен удар в гърдите). Имах още един такъв костюм, който висеше в кабинката за почистване в ъгъла на стаята. Целият ми гардероб се състоеше от тези два сензорни костюма. Старите ми дрехи събираха прах в дъното на гардероба.