АА 241:87: "Според мен мастурбацията е най-важният акт на адаптация за човека. Крайъгълният камък на нашата технологична цивилизация. Ръцете ни са еволюирали така, че да хващат инструменти — включително и нашите собствени. Мислителите, изобретателите и учените обикновено са необщителни и им се предоставят по-малко възможности да правят секс. Без вградения отдушник на мастурбацията, се съмнявам, че първите хора някога щяха да овладеят огъня или да открият колелото. А се обзалагам, че Галилей, Нютон и Айнщайн нямаше да направят откритията си, ако не можеха да прочистят главите си, като лъскат бастуна (или като, изтръскат няколко протона от водородния атом ") Същото се отнася и за Мария Кюри. Преди да открие радия, се обзалагам, че е открила малкото човече в кануто."
Това бе една от по-малко популярните теории на Холидей, но на мен ми харесваше.
Тъкмо се тътрех към тоалетната, когато големият монитор с плосък екран, монтиран на стената, се включи и усмихнатото лице на Макс — софтуерът за управление на системата, се появи. Бях го програмирал да се стартира няколко минути, след като лампите светнеха, за да имам време да се разбудя малко, преди той да се разбъбри.
— ДДДобро утро, Уейд! — запелтечи приветливо Макс. — В-ввреме е за ссставане!
Софтуерът за управление на системата беше нещо като личен асистент, който функционираше и като задействащия се с гласови команди интерфейс на компютъра. Предлагаше безбройни варианти за настройка и можех да избирам от стотици предварително зададени характеристики. Бях настроил своя да изглежда, говори и да се държи като Макс Хедрум — уж компютърно генерираната звезда от края на 80-те, която участваше в токшоу от същия период, в новаторското за онова време киберпънк телевизионно предаване и куп реклами наКока-кола.
— Добро утро, Макс — отвърнах сънено.
— Май искаш да кажеш добър вечер, Румпелстилтскин. Часът е 19:18 ссстандартно време, сряда, 30 декември. — Макс беше програмиран да говори с леко електронно заекване. В средата на 80-те, когато бе създаден героят Макс Хедрум, компютрите не били достатъчно мощни, за да генерират реалистична човешка фигура, затова ролята му играел актьор (великолепният Мат Фрюър), който носел многобройни гумени протези, за да изглежда като компютърно генериран образ. Но версията на Макс, която в момента ми се усмихваше от екрана, беше чист софтуер с най-добрите функции за изкуствен интелект и разпознаване на глас, предлагащи се на пазара.
Използвах адаптираната към собствения си вкус версия наМакс Хедрум v3.4.1от няколко месеца. Преди това системният ми мениджър беше с образа на актрисата Ерин Грей (от филмитеБък РоджърсиСребърни лъжици).Но тя ме разсейваше твърде много, затова я смених с Макс. Той ме дразнеше на моменти, но ме и разсмиваше. Освен това доста успешно ми правеше компания, за да не се чувствам самотен.
Докато се изклатушквах до тоалетната и изпразвах пикочния си мехур, той продължаваше да ми говори от малкия монитор, монтиран над огледалото:
— О-хо, пожар можеш да угасиш с тази струя!
— Измисли нова шега. Има ли интересни новини?
— Обичайните. Войни, протести, глад. Наближаващият край на човешката цивилизация. Нищо, което да те заинтригува.
— Имам ли съобщения?
Той направи отегчена физиономия.
— Няколко. Но отговорът на истинския ти въпрос е "не". АртЗмида още не ти е писала и не се е обаждала, любовнико.
— Предупредих те да не ме наричаш така, Макс. Просиш си да те изтрия.
— Колко си докачлив! Честно казано, Уейд, трябва да помислиш дали…
— Ще те изтрия, Макс. Този път говоря сериозно. Ако продължаваш така, ще върна обратно Уилма Диъринг. Или още по-добре, ще използвам само гласа на Маджел Барет.
Макс се нацупи и извърна лице към сменящия цветовете си фон на екрана — плетеница от пъстри векторни линии. Той винаги се държеше така. Част от предварително програмирания му характер беше да ме дразни и да ми дава съвети, без да съм го питал. Това всъщност ми харесваше, защото ми напомняше на Аех, срещите с когото ми липсваха много. Наистина много.
Погледът ми се плъзна по огледалото, но не ми хареса особено отражението, което ме гледаше от него, затова затворих очи, докато приключих с уринирането. Зачудих се (за пореден път) защо още не го бях боядисал в черно — като прозореца.
Най-омразната ми част от деня беше онзи един час, след като се събудех, защото го прекарвах в истинския свят. Тогава се занимавах с досадните задължения, като чистене и физически упражнения. Мразех този момент, защото всички подобни занимания бяха пълната противоположност на живота ми във виртуалния свят, на истинския ми живот в ОАЗИС. Гледката на малкия ми апартамент, на апаратурата ми за достъп до ОАЗИС и на отражението ми в огледалото ми напомняха болезнено, че светът, в който прекарвах дните си, всъщност не беше реалният.