— Прибери стола — казах, когато излязох от тоалетната. Сензорният стол веднага се сви и се прибра до стената, като освободи голямо пространство в средата на стаята. Сложих си визьора и заредих програматаФизкултура.
Изведнъж се озовах в голям модерен фитнесцентър, оборудван с уреди за кардиоупражнения и вдигане на тежести, чиято употреба се симулираше идеално от сензорния ми костюм. Започнах с всекидневната си програма. Коремни преси, лицеви опори, аеробика, упражнения с гирички. От време на време Макс ми подвикваше окуражително:
— Вдигай краката, жжженчо! Почувствай натоварването!
Фитнес програмата, която бях настроил на компютъра си налагаше всеки ден да тренирам определено време. В ОАЗИС се движех рядко, обикновено по време на битки или докато тичах из виртуални светове на пътеката за бягане. Но през по голямата част от времето седях на стола и почти не мърдах Освен това, когато бях депресиран или разстроен, преяждах а през повечето време бях в някое от тези състояния. Вследствие от това постепенно качвах килограми. Накрая се стигна до момента, в който не се побирах съвсем на стола, нито в костюм с размер XL. На път бях да се принудя да си купя нов терминал — с компоненти с размер "Гигант".
Знаех, че ако не отслабна, вероятно щях да умра от заседнал начин на живот, преди да открия Яйцето. Не можех да го допусна. Затова веднага се взех в ръце и започнах да използвам безплатния фитнес софтуер на ОАЗИС. Почти веднага съжалих дълбоко за решението си.
От онзи момент нататък компютърът ми следеше физическите ми показатели и броя на калориите, които изгарях всеки ден. Ако не изпълнех зададения ми минимум от физически упражнения дневно, системата не ми позволяваше да вляза в ОАЗИС. Това означаваше, че не можех да работя, да продължа мисията си и на практика да си живея живота. Щом този механизъм със заключване се активираше, не можеше да се изключи в продължение на два месеца. А софтуерът бе свързан с акаунта ми в ОАЗИС, поради което не можех просто да си купя нов компютър или да си наема кабина в интернет кафене. Ако исках да вляза в симулацията, трябваше първо да тренирам. Това се оказа единственият стимул, от който се нуждаех.
Фитнес софтуерът следеше и калориите, които приемах. Всеки ден имах право да избирам ястия от предварително изготвено меню от здравословни, нискокалорични храни. Софтуерът поръчваше храната онлайн и ми я доставяха пред вратата. Програмата отчиташе какво изяждах и ако си поръчвах някаква допълнителна храна по свой избор, увеличаваше количеството упражнения, които да изпълня, за да уравновеси приема на допълнителните калории. Този софтуер беше направо садистичен.
Но ми помогна. Килограмите започнаха да се топят и след няколко месеца здравето ми бе почти идеално. За пръв път в живота си имах плосък корем и мускули. Чувствах се двойно по-жизнен и се разболявах по-рядко. Нуждаех се и от по-малко сън, което беше добре, защото ми оставаше повече време за лов. В края на двата месеца най-сетне получих възможността да спра софтуера, но реших да го оставя. Сега тренировките бяха част от ежедневието ми. Използвах времето, за да се настроя за предстоящия ден.
След като приключех с тренировката си с тежести, се качвах на пътеката за бягане.
— Започва сутрешното бягане — обявяваше Макс. — ПистаБифрост.
Виртуалният фитнес изчезваше. Озовавах се на полупрозрачни писта за бягане — извита преплитаща се лента, разположена в космическа мъглявина. Навсякъде около мен се рееха планети с пръстени и цветни луни. Пистата се простираше пред мен, издигаше се, спускаше се и от време на време се извиваше спираловидно. Невидимата бариера пречеше да не падна случайно в звездната бездна.Бифростбеше поредната независима симулация, една от неколкостотинте различни писти, записани на харддиска на конзолата ми.
Започвах да тичам, а Макс пускаше плейлиста ми с песни от 80-те години. Щом тръгнеше първата песен, веднага си припомнях заглавието, изпълнителя, албума и годината на издаване:На милион мили оттук, Плимсоулс, Едновременно навсякъде,1983 г. Започвах да припявам. Запаметяването на текстове на песни от 80-те някой ден можеше да спаси живота на аватара ми.
След като приключех с тичането, свалях визьора и започвах да събличам костюма бавно, за да не повредя сензорите му. Докато отлепвах внимателно материята от кожата си, лепенките за контакт пукаха тихо и оставяха малки кръгли отпечатъци по цялото ми тяло. Щом свалех костюма, го поставях в килера за почистване и разпъвах резервния си костюм на пода.