Макс вече беше пуснал душа и беше нагласил водата на температурата, която предпочитах. Когато се шмугвах в изпълнената с пара кабинка, той превключваше на плейлиста ми за къпане. Чувах началния рефрен наПромянана Джон Уайт от саундтрака къмВижън Куест, Гефън Рекърдс,1985 г.
Душът работеше като старомодна автомивка. Просто стоях неподвижно, докато от всички страни ме обливаха струи сапунена вода и после ме изплакваха. Нямах коса, която да трябваше да мия, защото го настройвах да пуска и нетоксичен лосион за обезкосмяване, с който натривах главата, лицето и тялото си. Така нямаше нужда да се бръсна и подстригвам — досадни занимания, без които можех да мина. Гладката кожа позволяваше сензорният ми костюм да прилепва плътно по тялото ми. Изглеждах малко страшно без вежди, но бях свикнал.
След като се изплаквах, струите секваха и се включваха сешоарите, които изсушаваха мократа ми кожа само за секунди. Влизах в кухнята и си вземах кутия богата на протеини и витамин D напитка за закуска, за да компенсирам лишаването си от слънчева светлина. Докато я изгълтвах, компютърът безмълвно добавяше приетите калории към общия ми брой калории за деня. След като се погрижех за закуската, изваждах чистия си сензорен костюм. Обличането беше по-лесно от събличането, но въпреки това не бързах, за да го напасна, както трябваше.
След като се обличах, нареждах на сензорния стол да се разгъне. Взирах се за няколко секунди в терминала си за достъп до ОАЗИС. Когато си го купих, бях изпитал голяма гордост. Но през последната година осъзнах какво в действителност представляваше той — сложен уред за мамене на сетивата, който ми позволяваше да живея в несъществуващ свят. Всеки елемент от него беше решетка в килията, в която доброволно се бях затворил.
Тук, под флуоресцентните лампи на едностайния си апартамент, нямаше къде да бягам от истината. В истинския живот бях просто антисоциален отшелник. Блед, обсебен от попкултурата компютърен маниак, страхуващ се да излезе навън. Без истински приятели, семейство и нормално човешко общуване. Бях поредната тъжна, изгубена душа, пропиляваща живота си с прехвалена видеоигра.
Но нещата не стояха така в ОАЗИС. Там бях великият Парзивал, световноизвестният ловец. Искаха ми автографи. Имах фенклуб. Всъщност няколко. Познаваха ме, където и да отидех (но само когато исках да ме разпознават). Плащаха ми да рекламирам продукти. Хората ми се възхищаваха и следваха примера ми. Канеха ме на най-отбраните партита. Посещавах най-модните клубове и никога не чаках на опашката пред входа. Бях икона от попкултурата, виртуална знаменитост. А в средите на ловците бях легенда, ако не и бог.
Сяднах на стола и си слагах ръкавиците и визьора. След като самоличността ми се потвърждаваше, пред мен се появяваше логото наГригериъс Симюлешиън Систъмс,последвано от съобщението:
Здравей, Парзивал.
Моля, кажи паролата си.
Прочиствах гърло и издекламирвах паролата. Думите се изписваха на дисплея, докато ги изричах: "Никой на света не получава каквото наистина иска, което е чудесно".
Последваше кратка пауза и въздъхвах облекчено, когато реалността на ОАЗИС ме обгръщаше.
□□20
Аватарът ми бавно се материализира пред контролното табло в командния център на крепостта ми. Появих се на същото място, на което седях снощи, зает с вечерния си ритуал да се взирам с празен поглед в Четиристишието, докато не заспах и системата не ме изключи автоматично. Вече почти от шест месеца се взирах в проклетия текст, а още не бях успял да го дешифрирам. Никой не бе успял. Всички имаха теории, но Нефритеният ключ си оставаше скрит.
Командният ми център бе разположен под блиндиран купол, вкопан в каменистата повърхност на личния ми астероид. Оттук се разкриваше зашеметяваща гледка към околния пейзаж от кратери — чак до хоризонта. Останалата част от крепостта ми се намираше под земята и представляваше огромен подземен комплекс, простиращ се до ядрото на астероида. Бях програмирал цялото това място сам, малко след като се преместих в Кълъмбъс. Аватарът ми се нуждаеше от крепост, но не исках да имам съседи, затова си купих най-евтиния астероид, който открих — малко, пусто небесно тяло в Сектор 14. Наименованието му беше Ес 14 Ей 316, но аз го прекръстих на австрийския поппевец Фалко. (Не че бях негов почитател, но името ми се струваше готино.)
Фалко имаше повърхност само от няколко квадратни километра, но въпреки това астероидът беше доста скъп. Покупката обаче си заслужаваше. Когато имаш собствен свят, можеш па строиш на него каквото си поискаш — и никой не може да стъпва там, без да му дадеш достъп, а аз не давах достъп на никого. Крепостта беше домът ми в ОАЗИС. Убежището на аватара ми. Единственото място в цялата симулация, където наистина се намирах в безопасност.