Сам си си виновен — повтарях си аз. — Позволи успехът да ти завърти главата. Престана да работиш върху проучванията си. Да не си мислиш, че два пъти ще извадиш късмет? Че накрая просто ще се натъкнеш случайно на информацията за това къде е Нефритеният ключ? Първото ти място ти даваше измамно чувство за сигурност. Но сега нямаш този проблем, нали, тъпако? Не, защото вместо да се съсредоточиш върху мисията си, ти пропиля предимството си. Изгуби почти половин година да се мотаеш и да пърхаш около момиче, което дори не си виждал на живо. Момичето, което те заряза. Същото момиче, което в крайна сметка ще те победи.
А сега… се залавяй за работа, идиот такъв. Намери ключа.
Изведнъж ме обзе невиждано досега желание да спечеля състезанието. Не само заради парите. Исках да се докажа пред АртЗмида. Исках Ловът да приключи, за да ми проговори отново. За да мога да се срещна с нея очи в очи, да видя истинското ѝ лице и да се опитам да разбера какво всъщност изпитвам.
Затворих страницата с Класацията и отворих дневника си, в който вече бях събрал огромна информация — всички данни, които бях намерил от началото на състезанието. Дневникът се появяваше като неразбория от отворени един върху друг прозорци с текстове, карти, снимки, аудио и видеофайлове, всички те индексирани, свързани с препратки помежду си и пулсиращи от живот.
Държах Четиристишието отворено в прозорец най-отгоре. Четири реда текст. Осемнайсет думи. Четирийсет срички. Взирах се в тях толкова често и толкова продължително, че вече почти не виждах смисъл в думите. Поглеждайки ги сега, трябваше да се преборя с желанието да се разкрещя гневно, защото се чувствах безпомощен.
Нефритеният ключ при капитана стои,
в къща запусната с бели стени.
А свирката за да надуеш,
всички трофеи събери.
Знаех, че отговорът е пред очите ми. Все пак АртЗмида вече го бе разгадала.
Отново прочетох бележките си за Джон Дрейпър, известен с псевдонима Капитан Крънч, и пластмасовата свирка, която го бе направила прочут в историята на хакерите. Продължавах да съм убеден, че именно те са "капитанът" и "свирката", които Холидей бе имал предвид. Но остатъкът от Четиристишието си оставаше пълна загадка.
Сега обаче разполагах с нова информация — ключът се намираше някъде в Сектор 7. Затова отворих атласа на ОАЗИС и започнах да търся планети с имена, които по някакъв начин да са свързани със Стихчето. Намерих няколко свята, кръстени на известни хакери като Уоз и Митник, но нито един не носеше името на Дрейпър. В Сектор 7 имаше и стотици планети, кръстени на стари Usenet групи, а на една от тях — alt.phreaking— имаше статуя на Дрейпър, изобразен със стар телефон с шайба в едната ръка и свирка отКапитан Крънчв другата. Но тази статуя бе издигната три години след смъртта на Холидей, тъй че със сигурност нямаше връзка с Лова.
Препрочетох Четиристишието за пореден път, но сега последните два стиха ми се набиха на очи:
А свирката за да надуеш, всички трофеи събери.
Трофеи. Някъде в Сектор 7. трябваше да намеря колекция от трофеи в Сектор 7.
Пуснах бързо търсене във файловете си за Холидей. Доколкото виждах, единствените трофеи, които бе притежавал, бяха петте наградиДизайнер на игри на годината, спечелени в началото на века. Тези награди все още бяха изложени в музея наГССв Кълъмбъс, но техни копия имаше и в ОАЗИС на планетата Аркайда.
Аркайда се намираше в Сектор 7.
Връзката не изглеждаше много обещаваща, но все пак реших да проверя. Най-малко, за няколко часа щях да имам чувството, че върша нещо полезно.
Погледнах към Макс, който в момента танцуваше самба на един от мониторите в командния център.
— Макс, приготвиВонегътза излитане. Ако не си твърде зает, разбира се.
Макс преустанови танците и ми се подсмихна:
— Дадено, Ел Команчеро!