Звездните портали бяха разположени на стратегически места във всеки сектор. На практика те представляваха просто гигантски кабини за телепортация с размерите на космически кораб, но тъй като таксата се базираше на теглото на кораба и разстоянието, което той щеше да измине, обикновено ги използваха само корпорации или изключително богати аватари с купища кредити за безразборно харчене. Аз не бях от тях, но при сегашните обстоятелства бях готов да си развържа кесията.
— Ще минем през звездния портал, Макс. Бързаме.
□□22
Вонегът превключи на нормална скорост и Аркайда изпълни илюминатора на пилотската кабина. Планетата се отличаваше от останалите небесни тела в сектора, защото бе програмирана така, че да не изглежда истинска. Всички заобикалящи я планети бяха изобразени съвършено с облаци и петна от бури, вихрещи се по заоблените им повърхности, както и с океани, континенти и кратери. Но на Аркайда нямаше нищо подобно, защото на нея бе разположен най-големият музей за класически видеоигри в ОАЗИС, и тя бе изобразена с груби векторни линии и черна повърхност, която не отразяваше светлината. Беше проектирана така в знак на почит към игрите с векторна графика от края на 70-те и началото на 80-те години на XX в. Единствената ѝ отличителна характеристика беше мрежата от сияещи зелени точки, подобни на светлините на пистата в хангара ми. Те бяха равномерно разположени по повърхността в съвършена решетка и, гледана от орбита, Аркайда приличаше на векторната Звезда на смъртта от аркадната играStar WarsнаАтариот 1983 г.
Докато Макс подготвяшеВонегътза кацане, се приготвих за евентуална битка, като заредих бронята си и подкрепих аватара си с няколко порции космическа храна. Аркайда бе едновременно зона, разрешена за битки, и хаотична зона — което означаваше, че на нея можеха да се използват и магии, и технологии. Поради това бе изключително опасно място. Заредих всички бойни модули, с които разполагах, за да бъда подготвен за всякакви ситуации.
Когато съвършено гладката стоманена рампа наВонегътсе спусна, тя се очерта в рязък контраст на фона на цифровата чернота на планетата. Слязох от кораба и въведох код на клавиатурата на дясната си китка. Рампата се прибра и охранителната система на кораба се активира с пронизително писукане. Около корпуса наВонегътсе спусна прозрачен син щит.
Взрях се в хоризонта — нащърбена зелена векторна линия, която трябваше да внуши наличието на планини. Тук, на повърхността, Аркайда изглеждаше точно така, като че ли се намирах вBattlezoneот 1981 г. — класическа игра наАтари.В далечината триъгълен вулкан бълваше зелени пиксели лава. Дори човек да тичаше дни наред към вулкана, той винаги си оставаше на хоризонта. Също като в старите видеоигри, пейзажът на Аркайда никога не се променяше, дори да се обиколеше цялата планета.
По мое нареждане Макс бе приземилВонегътна площадка близо до екватора в източното полукълбо. Там бе празно и бе пусто. Стоях достатъчно близо, за да видя, че зелените точки, разположени равномерно по повърхността на планетата, бяха всъщност отворите на входните тунели — неоновозелени кръгове с диаметър десет метра които водеха под земята. Аркайда беше куха и всички експонати в музея се намираха под повърхността ѝ.
Докато вървях към най-близкия входен тунел, чух отдолу да гърми силна музика. Познах песентаЗасипи ме със захарнаДеф Лепардот албумаИстерия (Епик Рекърдс, 1987 г.) Стигнах до сияещия зелен кръг и скочих в него. Щом аватарът ми полетя надолу в музея, зелената векторна графика изчезна и се озовах в цветна обстановка с висока резолюция. Всичко наоколо отново изглеждаше истинско.
Под повърхността на Аркайда имаше хиляди зали с класически видеоигри, всяка от които представляваше направена с любов възстановка на зала, която бе съществувала някъде в истинския свят. Още от зората на ОАЗИС хиляди възрастни потребители идваха тук и програмираха до последната му подробност виртуално копие на местната зала за видеоигри от детството си, която така ставаше постоянна част от музея А във всяка от тези игрални зали, зали за боулинг и пицарии покрай стените бяха подредени класически аркадни игри. Тук под земята, имаше поне по едно копие от всеки игрален автомат, създаван някога. Оригиналните игри бяха записани в програмния код на планетата, а дървените шкафове на автоматите бяха проектирани да изглеждат като старинните си първообрази.
Отделните етажи на музея се състояха от просторни пещери, свързани с мрежа от подземни улици, стълбища, асансьори, ескалатори, стълби, пързалки, вратички и тайни коридори. Приличаше на огромен, многоетажен подземен лабиринт. Беше много лесно да се изгубиш в плетеницата, затова на дисплея си държах отворена триизмерна холографска карта. Мястото, на което се намираше аватарът ми в момента, бе отбелязано с примигваща синя точка. Бях влязъл в музея до стара игрална зала, нареченаЗамъкът на Аладин,разположена близо до повърхността. Натиснах върху картата точка близо до ядрото на планетата, като така посочих, че искам да стигна до там, и софтуерът начерта най-краткия маршрут, по който можех да мина. Затичах се по следата.