Представата не бе въплътена в думи, а беше неволно осъзнаване на собствената индивидуалност, заложена сякаш в органите и жлезите на тялото и приета като даденост от нервната система. Но не и този път. Джилбърт Госейн отхвърли простичкото твърдение с изненада, мигом превърнала се в остро безпокойство и объркване.
Топъл летен ветрец повя в лицето му. До грамадната постройка се виждаха и други, пръснати тук-там сред дърветата, които образуваха подобие на ограда. Зад тях се виждаше величествен заснежен връх.
— Ашаргин!
Госейн трепна от баритоновия вик, прозвучал на около педя от ухото му. Извъртя се рязко, но насред движението застина, защото видя пръстите си. Забрави дори да погледне мъжа, който му кресна. Вторачи се в ръцете си като ударен от мълния. Бяха тънки и крехки, съвсем различни от силните ръце с очертана мускулатура, които имаше Джилбърт Госейн.
И внезапно усети вътрешната разлика — слабост, мъждукаща жизнена сила, бъркотия от всякакви мисли. Не, не бяха мисли. Чувства, състояния на органи, които допреди малко са били под контрола на съвсем друго съзнание.
Собственото му съзнание като че се отдръпна смаяно и отново на несловесно равнище изплува фантастичното твърдение: „Аз съм Ашаргин“.
Значи не е Госейн? Разумът му се вцепени за миг, защото Джилбърт си припомни какво бе написано на картата. „Хванат си… в най-изтънчения капан… измислян някога…“ Прозрението за сполетялата го беда надхвърляше всичко, което някога бе преживявал.
— Ей, Ашаргин, никаквецо ленив, я се смъкни от колата да оправиш хамута на друла!
И той скочи като светкавица. Пръстите му припряно нагласиха разхлабения ремък в оглавника на едрото животно, което донякъде приличаше на бивол. Всичко беше готово, преди дори да помисли. Щом свърши заръчаното, пак се върна на мястото си, а коларят — свещеник в работни дрехи — размаха камшика.
След малко влязоха в обширния двор.
Госейн се мъчеше да проумее робското покорство, принудило го да се разшета като някакъв автомат. Трудно му беше да мисли, твърде объркан се чувстваше. Но накрая започна да осъзнава положението си.
Значи в това тяло бе имало друго съзнание — на Ашаргин. Неуравновесено, разколебано съзнание, над което са господствали страховете и неукротимите емоции, вече втъкани в нервната система и мускулите. Смъртната опасност се криеше в навика на живата плът на Ашаргин да реагира на този вътрешен хаос, без това да зависи от съзнанието. Дори Джилбърт Госейн, който разбираше какво не е наред, едва ли би успял да повлияе на тази могъща физиологична принуда… докато не научи тялото на Ашаргин на кортикално-таламусен здрав разум.
Докато го научи… „Затова ли е всичко?“, питаше се Джилбърт Госейн. „Тази ли е причината да съм тук? За да обуча това тяло?“
По-силен и по-бърз от въпросите, в него нахлу поток от спомените на Ашаргин. На наследника на династията Ашаргин. Неимоверното значение на този факт започна да изпъква бавно и откъслечно под пласта от събития. Когато беше на четиринадесет, войници на Енро дойдоха в неговото училище. В този изпълнен с напрежение ден бе очаквал да срещне смъртта си, но хората на узурпатора не го убиха. Отведоха го на Горгзид, родната планета на Енро, и го предадоха под опеката на жреците на Спящия бог.
Работеше до изнемога в нивите и гладуваше. Подхвърляха му храна само сутрин, като на впрегатно добиче. Всяка нощ заспиваше разтреперан от уплаха, закопнял за сутринта, когато ще получи единствената порция, поддържаща живота му. Не забравяха, че е наследникът на Ашаргин, но все му натякваха, че старите владетелски родове клонели към упадък и всяко следващо поколение било по-слабо и немощно. Идвало време, когато и най-великите империи попадали по правото на силния в ръцете на могъщи мъже като Енро.
Колата заобиколи горичката от декоративни дървета в средата на двора и те неочаквано се оказаха пред аерокола. До возилото стояха неколцина мъже в черни униформи или свещенически одежди. Имаше един в особено пищна премяна, загледал се в наближаващата кола.
Коларят отметна стъписано глава и грубо смуши в ребрата Ашаргин с дръжката на камшика.
— Падни по лице, бе! Та това е самият Йеладжи, Пазител на Криптата на Спящия бог!
Госейн усети рязкото свиване на мускулите си. Просна се в колата и остана неподвижен, докато с изненада осъзнаваше, че тялото на Ашаргин бе изпълнило заповедта с бързина, присъща само на вродените рефлекси. Още не можеше да се опомни от шока, когато чу силен, звучен глас: