Госейн се заоглежда с жадно любопитство. Струваше му се важно да получи представа къде е попаднал. Не му провървя. Краищата на покрива се намираха твърде далече от него. Неохотно се остави тримата по-млади свещеници да го отведат към стълбата надолу. За миг зърна в далечината планини, може би на около петдесет километра. Дали бяха същите, зад които остана храмът? Предположи, че са те, защото други не се виждаха наоколо.
Слезе с придружителите си по три широки стълбища, после тръгнаха по ярко осветен коридор. Спряха пред богато украсена врата. Младшите свещеници се отдръпнаха, а Йеладжи го доближи. Сините му очи блестяха.
— Ашаргин, ще влезеш сам. Възлагат ти се съвсем обикновени задължения. Всяка сутрин в същия час — осем по времето на град Горгзид — ще идваш пред тази врата и ще влизаш без да чукаш. — Поколеба се и заговори по-превзето: — Не е твоя работа какво прави негово превъзходителство при влизането ти. Това важи дори за случаите, когато в стаята има дама. Няма да ги забелязваш — в най-буквалния смисъл! Влезеш ли, ще бъдеш изцяло на разположение на негово превъзходителство. Не искам да кажа, че ще вършиш черната слугинска работа, но ако ти бъде оказана честта да получиш лично поръчение от негово превъзходителство, ще го изпълниш незабавно.
Гласът на Йеладжи изведнъж загуби непреклонно заповедния си тон. Лицето на свещеника се разкриви като от болка, после той се усмихна приветливо. Жест на снизхождение от страна на високопоставения, примесен с леко безпокойство, сякаш случващото се в момента беше съвсем неочаквано за него. Дори можеше да се предположи, че Пазителят на Криптата съжалява за някои свои по-сурови постъпки спрямо принца, защото каза:
— Ашаргин, доколкото разбирам, отсега нататък пътищата ни се разделят. Възпитахме те, без да забравяме нито за минута уважението към твоя ранг, както и значимата роля, която ти се пада. Но неразделна част от нашето верую е убеждението, че най-важният дълг на всеки към Спящия бог е да се научи на смирение. Понякога може и да си се питал дали бремето, легнало на плещите ти, не е прекалено тежко, но сега сам ще се убедиш, че всичко е било за твое добро. Нека това бъде последното ми поучение към тебе: не забравяй, че от незапомнени времена съществува обичай новите господари като Енро да изтребват от корен предишния властващ род. А ти си още жив. Дори само това стига, за да си вечно благодарен на великия човек, който ръководи най-могъщата Империя във времето и пространството.
Последва нова пауза. Госейн бе имал достатъчно време да се пита защо ли Енро е пощадил Ашаргин. Сега разбра, че пропитият от цинизъм свещеник сериозно се опитваше да му внуши чувство на признателност. Йеладжи изрече:
— Това е всичко. Влез!
Беше заповед и принцът й се подчини с пълната готовност, на която Джилбърт не успяваше да се възпротиви. Стисна дръжката, завъртя я и отвори вратата. Влезе и тя се затвори зад него.
На планета, обикаляща далечно слънце, една сенчеста фигура се появи насред стая, изпълнена със сивкава светлина. Най-сетне се зарея над пода. В тясното помещение имаше още двама, разделени един от друг и от Следовника с тънки метални решетки, но той не им обърна внимание. Понесе се към нара, където лежеше отпуснатото тяло на Джилбърт Госейн.
Наведе се и се заслуша. След малко се изправи.
— Жив е — каза гласно.
Изглеждаше озадачен от нещо, нарушило строго определените рамки на плановете му. Озърна се към жената зад решетките.
— В предвидения от мен момент ли се появи?
Тя вдигна рамене и кимна с нежелание.
— И оттогава е във все същото състояние? — настойчиво попита звучният глас.
Този път жената не отговори направо.
— Значи великият Следовник най-после се сблъска с някой, който не му се подчинява.
Сянката затрептя, сякаш искаше да се отърси от въздействието на казаното. Замълча за дълго.
— Заобикаля ни странна вселена — каза накрая Следовника. — Тук-там по неизброимите планети се срещат индивиди, които също като мен притежават уникална способност, издигаща ги над нормалното. Такъв е Енро… ето че имаме вече и Госейн. Позапъна се и продължи тихо, като че говореше само на себе си: — Мога да го убия веднага — да го ударя по главата, да го пробода с нож или по още десетина лесни начина. И все пак…
— Тогава защо не се отървеш от него? — попита жената с явното желание да го подразни.
— Защото… — поколеба се Следовника, — … още не знам достатъчно. — Ледени нотки прозвучаха в тона му. — Освен това не убивам хора, над които мога да придобия власт. Ще се върна.