Започна да избледнява и скоро изчезна от мрачната бетонна стая, където жена и двама мъже бяха отделени в тесни килийки с тънки, чудати решетки.
Ашаргин-Госейн откри, че е влязъл в просторна зала. Отначало му се стори, че е препълнена с машинарии. За принца, чието образование бе прекъснато на четиринадесетата му година, гледката беше объркваща. Джилбърт разпозна електронни карти и видеоекрани по стените, почти навсякъде бяха разположени пултове за управление на деформатори. Имаше няколко устройства, каквито виждаше за пръв път, но способността му да различава и разбира беше толкова изострена, че и само начинът, по който бяха свързани с други машини, му стигаше да се досети за предназначението им.
Бе попаднал в бойна командна зала. Оттук Енро ръководеше, доколкото това беше по силите на един-единствен човек, многочислените войски на Най-великата Империя. Видеоекраните му служеха за очи. Мигащите по картите светлинки поне на теория му даваха цялостна представа за всяка ситуация. А самото количество на деформаторите подсказваше, че се опитва непрекъснато да държи под контрол своята разпростряла се из космоса Империя. Вероятно разполагаше дори със свързана транспортна система от деформатори, която му позволяваше да се пренесе мигновено почти навсякъде из владенията си.
Иначе залата беше празна и не се виждаха стражи.
В единия край имаше голям прозорец и Госейн се втурна натам. След секунди вече гледаше от голяма височина към град Горгзид.
Столицата на Най-великата Империя блестеше долу под лъчите на яркосиньо слънце. Джилбърт извлече от паметта на Ашаргин спомена, че старата столица Нирена е била заличена от атомни бомби и че някогашното средище с тридесет милиона жители сега представлява радиоактивна пустиня.
Този спомен разтърси Госейн. Ашаргин не бе присъствал на сцените на унищожението, развихрило се през онзи кошмарен ден, и затова се отнасяше към бедствието с нехайното безгрижие на човек, който просто не може да си представи нещастие, без да го е видял с очите си. Но Джилбърт се вцепени от поредното ужасно престъпление, извършено от Енро. Имаше и нещо по-страшно — същият човек бе хвърлил галактическата цивилизация във война, чиито мащаби надхвърляха всяко въображение. Ако е възможно Енро да бъде убит…
Сърцето му заби неравномерно, краката му се подгънаха. Госейн преглътна с усилие и направи не-А паузата, за да овладее уплахата на Ашаргин пред непоколебимото решение, осветило като мълния съзнанието на Джилбърт.
Но целта остана. Откритата се тук възможност беше прекалено добра, за да позволи на нещо или някого да му попречи. Този малодушен страхливец трябва да бъде убеден, принуден, пресътворен, за да направи едничкото върховно усилие. Беше напълно постижимо. Човешката нервна система можеше да бъде подтикната до състояние на ликуваща, безгранична саможертва.
Само че трябваше да внимава. Ако успееше да убие Енро, щеше да бъде изложен на смъртна опасност, а току-виж се появили и затруднения със завръщането на съзнанието му в неговия собствен мозък.
Стоеше пред прозореца, стиснал устни и присвил очи. Усещаше натрупващите се разлики в тялото на принца и енергията, която се надигаше от напълно необичайните за него мисли, променили процесите на обмяната в органите и жлезите му. Ясно му беше какво става. Новото, по-силно съзнание господстваше над крехкото тяло. Естествено, това не бе достатъчно. Оставаше необходимостта да постигне нервно-мускулното взаимодействие на не-А. Но вече направи първата стъпка.
Да убие Енро…
Взираше се в Горгзид с несъмнен интерес. И наглед приличаше на столица. Сред тези четиринадесет милиона жители близо четири пети от работещите изпълняваха едни или други задължения в небостъргачите на различните служби, контролиращи пряко подчинените им канцеларии на други планети. Около половин милион (принцът не знаеше точния брой) бяха заложници, заселени сред зеленината на далечните предградия. Живееха окаяно тук, защото смятаха Горгзид за провинциално градче и се чувстваха оскърбени. Госейн виждаше някои от техните великолепни къщи, заобиколени от дървета и цъфтящи храсти. Имаше резиденции, които покриваха цели склонове на възвишения, спускаха се в долини, а краят им се губеше в маранята.
Бавно обърна гръб на гледката. Вече повече от минута дочуваше странни звуци иззад вратата в отсрещната стена. Госейн тръгна натам. Забави се по-дълго, отколкото беше благоразумно за първия му ден тук. Без колебание отвори вратата и пристъпи вътре.