Понечи да го побутне към отворената врата, зад която се скри Енро, но Госейн отново владееше положението. Отмести се крачка назад, защото се сепна от името й.
— Има ли нещо общо между момичето Нирена и старата столица Нирена?
Тя го загледа учудено.
— Първо се каниш да припаднеш, а след миг вече задаваш умни въпроси. Твоят характер май е по-сложен, отколкото подсказва външността ти. А сега трябва да побързаш!…
— И какво точно ти подсказва външността ми? — прекъсна я Джилбърт.
Сивите очи го прецениха хладнокръвно.
— Сам си го изпроси. Ти си смазан, мекушав, недоразвит, безсилен… — После се сопна: — Казах ти да побързаш. Сериозно ти говоря! Няма да се бавя тук нито минутка повече.
Тя се извърна, закрачи припряно към спалнята и затвори вратата след себе си.
Госейн изобщо нямаше намерение да бърза. Положението никак не му харесваше и изпитваше безпокойство всеки път, когато помислеше за това свое ново тяло. Но поне започваше да проумява какво трябва да направи, ако искаше той — и Ашаргин — да преживее деня, без да се подложи на безкрайни унижения.
Да се сдържа. Да забавя реакциите си по методите на не-А. Щеше да се учи в движение, колкото и клопки да криеше подобна необходимост. Не се и съмняваше, че изпитателният поглед на Енро ще го следи постоянно и ще отбелязва всеки признак на самообладание у човека, когото се бе опитал да съсипе. Какво да се прави… Нямаше как да избегне това, дори да се опиташе да убеди диктатора, че всичко върви според очакванията му.
А от мига, когато влезе в отреденото му жилище, ще положи всяко възможно усилие да „излекува“ Ашаргин чрез не-А.
Госейн закрачи бавно към вратата. Озова се в просторна зала, където под огромен прозорец бе наредена маса за трима. Наложи се да огледа още веднъж прозореца, за да възприеме размерите му — издигаше се поне трийсетина метра нагоре. Лакеите чакаха напрегнато, а неколцина мъже с явно важни документи в ръце стояха безмълвно наоколо. Енро беше съсредоточил вниманието си само в трапезата. Когато Джилбърт влезе, диктаторът вдигаше един след друг блестящите капаци на няколко блюда и душеше ароматните изпарения от ястията. Най-сетне се изправи на стола си.
— Ах, този задушен мантол е превъзходен! — Обърна се усмихнат към Госейн-Ашаргин. — Седни ей там.
Закуската в компанията на Енро не изненада Джилбърт. Вписваше се в анализа му за намеренията на диктатора спрямо Ашаргин. Но едва се усети навреме, че младежът щеше да реагира по своя страховито неуправляем начин. Направи кортикално-таламусна пауза. И забеляза колко замислено се вторачи Енро в него.
— Значи Нирена проявява някакъв интерес към тебе — проточи едрият мъж. — Не бях предвидил такъв обрат, но виждам в него някои интересни възможности. Аха, ето го и Секох.
Новодошлият мина само на крачка от Госейн, който го мярна най-напред в профил и в гръб. Беше тъмнокос, около четиридесетгодишен и с много привлекателно, макар и рязко очертано лице. Носеше цяла, прилепнала по тялото му синя дреха, покрита с елегантно алено наметало. Когато непознатият се поклони на Енро, Госейн остана с впечатлението за същество, подобно на лисица — бързо, хитро и винаги нащрек.
— Не мога да си избия от главата, че Нирена реши да го заговори — каза Енро на Секох.
Секох застана зад един стол. Живите му черни очи погледнаха въпросително Енро, който му предаде накратко разговора между принца и младата жена.
Госейн слушаше изумен. Отново се проявяваше странната дарба на диктатора да узнава какво се случва на места, където не можеше да надникне и слуша по обичайния начин.
Случката отклони мислите му в друга посока. Ашаргин се освободи отчасти от напрежението. И Джилбърт успя за малко да си представи необятната картина на галактическата цивилизация, както и мястото в нея на някои от господстващите хора.
Всеки имаше някакво особено свойство. Енро можеше да прониква мислено надалече. Но дори тази уникална способност не бе достатъчна за властта, до която се бе добрал. На пръв поглед това само доказваше, че никой не се нуждае чак от изявено превъзходство над себеподобните си, за да се издигне над тях.
Особеното положение на Секох като че се дължеше на върховния му пост в църковната йерархия на Горгзид.
Засега не можеше да определи качествата на Мадрисол от Галактическия съюз.
И накрая идваше Следовника. Той имаше на разположение научни постижения, които му даваха възможност да предвижда точно бъдещето, да се превръща в безтелесна форма и до такава степен да контролира човешкото съзнание, че да натика Госейн в мозъка на Ашаргин. Следовника изглеждаше най-опасен от всички. Но и това тепърва трябваше да бъде установено.