— Не мога да взема окончателно решение. Толкова съм неудовлетворен! Ако сестра ми беше тук и изпълняваше дълга си…
Госейн почти не ги слушаше. Размишляваше мрачно: „Значи това ги вдъхновява — универсалната държава, контролирана от един център и крепена от военна сила…“
Прастарата човешка мечта. Колко ли пъти съдбата бе показвала, че всеки временен успех в постигането й е илюзия? Множество империи на Земята бяха установявали пълно господство над целия цивилизован свят по едно или друго време. И няколко поколения наред огромните владения съхранявали неестествената си цялост. Неестествена, защото присъдата на историята винаги се е свеждала до няколко многозначителни изречения: „На новия управник липсвала мъдростта на неговия баща…“ Или: „Избухнали повсеместни бунтове…“ Или пък: „Завладените страни, макар и дълго да търпели покорно, организирали успешно въстание срещу отслабената Империя…“
Имаше най-разнообразни причини всяка свръхдържава да стигне до упадък и немощ. Подробностите нямаха значение. От пръв поглед не се забелязваше нищо неправилно в самата идея за универсалната държава, но хората, чието мислене си оставаше таламусно, никога нямаше да създадат нещо повече от нейно външно подобие. На Земята системата не-А се бе наложила, когато около пет процента от населението овладя принципите й. За цялата галактика щяха да стигнат и три процента. Едва тогава идеята за универсалната държава щеше да стане приложима.
Значи тази война е пълна безсмислица. И при привиден успех Империята, разпростряла се върху галактиката, ще се запази поколение, може би и две. После емоционалните подбуди на други хора без здрав разум ще ги подтикнат към заговори и подклаждане на бунтове. Но дотогава милиарди щяха да загинат само за да може този невротик да си достави удоволствието още няколко високопоставени дами да го къпят всяка сутрин.
Дори той да беше само психически неустойчив, започната от него война представляваше истинско безумие. Не биваше да се разгаря повече… До една от вратите настана суматоха и прекъсна потока от мисли на Госейн. Отекна гневен женски глас:
— Разбира се, че ще вляза! Нима ще ми попречите да отида при собствения си брат?!
Колкото и да беше променен от яростта, гласът звучеше познато. Джилбърт се обърна и видя Енро да крачи бързо към вратата срещу огромния прозорец.
— Рийша! — провикна се той ликуващо.
Госейн беше принуден да наблюдава срещата през замъгленото зрение на Ашаргин. Енро се върна, понесъл момичето в прегръдката си, но стройният мъж с нея прикова вниманието на Джилбърт.
Защото беше Елдред Кранг. Значи момичето е… трябва да е… Извъртя се и зяпна Патриша Харди, която тъкмо казваше сърдито:
— Енро, пусни ме! Искам да те запозная със съпруга си.
Тялото на диктатора застина, но той успя полека да остави сестра си на пода и все така бавно се обърна към Кранг. Злобният му поглед се впи в жълтеникавите очи на детектива, овладял не-А. Кранг му се усмихна, сякаш не забелязваше кипящата омраза на мъжа отсреща. Неизчерпаемата сила на духа му личеше донякъде в тази усмивка, в самата му поза. Изражението на Енро се промени едва забележимо. За миг погледна недоумяващо, дори стреснато, устните му се раздвижиха, но преди да каже нещо, забеляза Ашаргин с ъгълчето на окото си.
— О, пропуснах — отбеляза небрежно и видимо си възвърна самообладанието. С рязък жест повика принца при себе си. — Ела с мен, драги. Искам да бъдеш мой офицер за свръзка при главния адмирал Палеол. Ще кажеш на адмирала…
Диктаторът вече вървеше към залата, в която Госейн бе разпознал неговия команден център. Спря пред един от прехвърлящите деформатори.
— Ще кажеш на адмирала — повтори, застанал с лице към Госейн, — че си мой представител в щаба му. Ето ти пълномощията. — Подаде му тънка блестяща плочка. — Хайде, влизай.
Сочеше клетката на деформатора.
Един адютант вече отваряше вратичката. Джилбърт се запъти натам обезсърчено. Нямаше никакво желание да напуска двореца на Енро точно сега. Още не знаеше достатъчно. Струваше му се твърде важно да остане. Спря пред клетката.
— Какво друго да кажа на адмирала?
Лицето на едрия мъж грейна в широка усмивка.
— Достатъчно е да научи кой си — каза престорено любезно. — Представи му се, запознай се с щабните офицери.
— Ясно — промълви Госейн.
Наистина му беше ясно. Военните трябваше да видят какво представлява в момента наследникът на династията Ашаргин. Вероятно Енро очакваше съпротива сред висшите офицери и искаше да им покаже принца, за да разберат колко безнадежден е замисълът да се обединят около единствената фигура със законни претенции към трона.